Застава /Сергей Лукяненко/

Глава 3

Вече се беше стъмнило, когато се изкачихме на хълма, където се намираше шестнадесета застава. Само хоризонта беше осветен от все по-разгарящото се зарево над Антария. Някак си бях убеден, че това не е електрическа светлина. Ако ме бяха накарали да го докажа, просто щях да вдигна рамене. Но дали защото цветът на светлината беше друг, или защото усещах някаква мекота, непривична за електричеството, но бях абсобютно уверен, че улиците на местните градове не са осветени от лампи с крушки.
Моите подозрения се потвърдиха при портата на заставата. Сградата беше оградена с два метра и половина висок дървен стобор, с бодлива тел отгоре. Портата беше необичайно тясна, явно през нея не влизаха нито автомобили, нито каруци. А встрани от нея висеше малка камбана с разръфано въже и фенер.
Фенерът беше прост, от ковано желязо, но без никакви украси. Чисто практична вещ. Също така беше газов. Под мътното стъкло имаше широка тръба, завършваща с назъбен кръг, над който подскачаше ярък, бял пламък. Фенерът беше щедро покрит с умрели мушички, явно не го бяха чистили скоро.
Старчето ми намигна и дръпна няколко пъти въженцето. Камбаната кухо издрънча. Зад оградата се чу лай на куче - нахъсано, но предпазливо.
- Граничарско куче? - опитах да се пошегувам.
. Не, просто бездомен помияр - махна с ръка Старчето. - Реагира на звъна на камбаната, изработва си хляба. А тази камбана отдавна трябваше да я сменим с нова.
- Искайте корабна камбана от началството - отново се пошегувах. Уви, или Старчето нямаше чувство за хумор или отдавна не се беше интересувал от случващото се в Русия.
(* През август 2010 година, по време на големите пожари в Русия, блогерът Александър Почков пише, че по времето на СССР е имало пожарни на всеки три села и корабни камбани, с които са оповестявали пожарите. И че сега всичко това е съсипано и разграбено. Главния редактор на радиостанцията "Ехо Москвы" препраща на Владимир Путин публикацията. Путин отговаря на сайта на радиостанцията, че от 140 години не е имало такова сухо лято, че пожари се случват навсякъде по света и че всички средства за подпомагане на пострадалите граждани вече са преведени. И че Почков може да получи камбана от губернатора на Тверска област. *)
- Да поискаш от началството... Управлението на граничната стража е доста условно, Барабанчик. До голяма степен се издържаме сами.
Това не отговаряше съвсем на представата ми за граничарска служба, но не тръгнах да доизяснявам. Зад вратата се чу шум и женски, недружелюбен глас попита:
- Кой се е домъкнал посред нощите?
- Аз съм, Вещице! - откликна весело Старчето. - Отваряй... водя гост. Младежът е скочил в Центрум направо от банята, без панталони!
- Тогава ще побързам! - отговори ехидно тази, която нарекоха Вещица и резетата изтракаха. Въпреки че бях с панталони (и остатъците от чорапите), се почувствах гол и жалък.
Портата се открехна и в тесния процеп видях ехидна стара вещица. Точно така я охарактеризирах мислено, въпреки че нямаше нищо зловещо нито в лицето, нито в дрехите и. Възрастна жена, със слаба структура, строга прическа, в скъп анцуг... Въпреки че големия пистолет в ръката би могъл да породи опасения. Честна дума обаче, пистолетът наистина беше най-безобидната част от нейната външност! Удивителен човешки характер - "вредна бабка", като "вредна" е още от раждането си, а "бабка" - от тридесетгодишна.
- Не е зле! - каза Вещицата, оглеждайки ме без притеснение. Отвори вратата по-широко. - Хайде, влизай, нечакан гостенино...
- Не съм се натискал - изръмжах в отговор. Краката ме боляха и бяха разранени до кръв, мушичките продължаваха да ме хапят и кожата ми пламтеше. - Вашия централен изобщо не ми е притрябвал!
- Центрум - поправи ме Вещицата. - Централен е Владимировския затвор, а това е просто Центрум. Доста се ежиш. Как се казваш?
(* Иван употребява думата "централ". Това са затвори, създадени през 19 век, подчинени на централното управление, за разлика от каторжническите затвори и от тези, които са се подчинявали на губернските затворнически инспекции. Владимирский централ е построен през 1783 година като затвор, централ започва да се нарича през 1906 година и в него са затваряли политически затворници при строг режим. Има песни за този затвор, а днес там има музей. *)
- Ваня - отговорих.
- А ти как го кръсти? - вещицата попита Старчето.
- Барабанчик.
- Ударник на комунистическия труд? - Вещицата отново се засмя неприятно.
(* На руски Старчето нарича Иван Ударник, което позволява на Вещицата да направи този каламбур. Лошото е, че разбирам такива моменти, но не знам как да ги преведа. *)
- Музикант. На всичко може да свири.
С гадно кискане и някакво гнусно мърморене под нос Вещицата тръгна към сградата на заставата. Старчето затвори вратата зад гърба ми.
- Леле че е... - поколебах се.
- Мръсница? - тихо уточни Старчето. - Не е така, Барабанчико. Тя е свястна. Това е нейния начин да проверява хората, кой колко време ще я изтърпи.
- Моето търпение няма да е много дълго.
- Ще видим - вдигна рамене Старчето. - Ей, Вещице! Дано да има гореща вода!
- Ако побързате, ще успеете да се измиете, топла е още. - Тя отговори, без да се обръща. - Дядото искаше да го изпера.
- Тогава да побързаме - Старчето се зарадва. - банята след път е най-хубавото нещо на света.
Не започнах да споря срещу тази мъдрост и докато се оглеждах любопитно го последвах през двора. Нямаше какво толкова да се гледа - кирпичената сграда на заставата, не много голяма, вкопана в земята, но в същото време двуетажна, с плосък покрив, от който стърчаха няколко комина. От единия се издигаше пушек. До къщата имаше дървена вишка, висока шест-седем метра, с малка кръгла площадка отгоре. Тя изглеждаше доста проста и занемарена, такава очакваш да видиш по-скоро някъде в полето, с дремещ под вишката стар стражар, отколкото в граничарска застава. Нямаше никого на вишката, а стълбата изглеждаше толкова нестабилна, че бих се поколебал да се кача без причина. Пред сградата имаше пилон, на който висеше сиво-бяло знаме. А малко по-далече - дървена барака, до нея неголяма купчина дърва за огрев, и настрани, както се очаква да бъде - дървена баня. Пред банята имаше голямо буре, на което беше подпряна стълба. От кучешката колибка, разположена вдясно от входа пролайваше куче, но вече по-тихо, изглежда беше решило, че тези които са пуснати вътре, временно се изключват от редиците на враговете.
Банята беше както се полага. Чисто преддверие, лавици, маса с все още горещ самовар. Сауната за шест човека наистина не беше успяла да изстине и вода имаше в изобилие. Интересно как ли докарват вода горе на хълма? Дали с кофи? Старчето бързо се съблече и като пъшкаше доволно се отправи към сауната. Аз направих същото.
Еднственото което ме смущаваше беше липсата на осветление, в сауната влизаше светлина само през прозорчето, намиращо се в преддверието, където Старчето запали светилник. Седнахме на пейките, като бавно се отпуснахме. После Старчето отиде при водата, в която натопи някакви треви, направи още пара. Почувствах че изранените ми крака отново започнаха да кървят, но реших да не им обръщам внимание.
- Лягай, сега ще донеса метличките - каза Старчето.
- Благодаря... - искрено отговорих, изтягайки се на пейката.
- Няма да се отървеш само с благодаря, втората метличка е за мен - усмихна се моят спасител. -Е, дръж се Барабанчико!
Държах се. Старчето удряше силно, но тялото ми се отзоваваше на метличката с благодарност. Никога по-рано не съм бил особен любител на банята. Но и никога не съм бил принуждаван да марширувам по пресечена местност...
- Старче, а няма ли тук електричество? - попитах. - Още ли не са го измислили?
- Измислено е, но няма! - подавайки ми метлата, отговори Старчето.
- В смисъл?
- Сложно е, Барабанчик. Виждаш ли, тук пластмасата не съществува.
- Каква пластмаса?
- Всякаква. Поливенилхлорид, полетилиен, епоксидна... даже целулоидната!
- Че целулоида пластмаса ли е? - попитах. В паметта ми изплува нещо от детството - по-голямо момче ми показва обикновено парче пластмаса и заговорнически ми казва "А сега ще направим димка!"
- Най-първата, образовани човече! Толкова ли лошо знаеш химията, въпреки че не си учил при Фурсенко!
(* Андре́й Алекса́ндрович Фу́рсенко - бил е министър на образованието от 2004 до 2012 година. *)
- Химията никога не ми е вървяла - признах си.
- Обръщай се - заповяда Старчето. - Прикрии се с ръце и се дръж. Тоест не се дръж за него, а просто се дръж, глупчо! И така, пластмасата тук се разлага за няколко часа. Някаква особеност на света Центрум. Учените я наричат "високомолекулярна чума". Доколкото знаем е започнала преди сто години. Пласмасите започнали да се разлагат в целия Центрум... поне тези, които са успели да изобретят. Развитието на световете ни си прилича, и при тях всички почнали да експериментират с електричеството по време на нещо като нашия двадесети век... и изведнъш се лишили от всякакава изолация!
- А каучука? - попитах.
- Да, има го в природата - съгласи се Старчето. - Но е малко и е много скъп. Разбира се, може да се прекара проводник без изолация, да се използва стъкло, порцелан... има начини. Но това веднага лишава електричеството от основното преимущество - ниска цена и лесно използване. Освен това - какво ще правиш с електричество без изолация? Най-много една проста лампичка да направиш. Няма електронни устройства, няма печатни платки.
- Хич не им е провървяло - съгласих се.
- Има и още нещо, с което още повече не им е провървяло, Барабанчик. Нефта им също се е разложил.
- Как?
- По същия начин като пластмасите. Това съсипало всички бензинови двигатели и енергетиката. Като цяло зависят от въглища и газ. Затова са парните локомотиви и цялостната... не, не бих казал изостаналост... консервативност на този свят. Центрум е царството на парните машини и дори с тях са отбелязали добър напредък!
- И как така се е случило това? - попитах. - От само себе си ли?
- Не, основната версия е, че това е било саботаж от друг свят - Старчето вдигна рамене. - Даже са му измислили име, "Огнището", също като центъра на заразата, от който започва чумата. Но нищо никой не знае , ако това е саботаж, досега не са се появили завоевателите. Може чумата да се е прехвърлила и при тях?
- Добре, че не е дошла при нас - обезпокоих се аз.
- Старчето хвърли метличката:
- Това беше, да отиваме във водата.
Преди втория тур направихме почивка и пихме чай. За мое учудване, чая беше банален "Липтън" в пакетчета.
- Носим си го от Земята - поясни Старчето. - Тук си имат техен чай, но е по-евтино да си носим от Земята. Изобщо, основното правило е - много неща са скъпи в единия свят и евтини в другия. Какво възниква в такава ситуация?
- Търговия.
- Ха. Търговия би възникнала, ако между световете има нормални пътища. А ако можеш да пренесеш товара само на гърба си? И точката, в която ще се появиш в Центрум е известна само приблизително, а в различен свят от Центрум можеш да попаднеш само с помощта на придружител от другия свят? Тогава какво?
- Бартерна търговия - отговорих мрачно. - Всички ще се съберат на битака в Центрум и ще разменят стоки.
- Контрабанда! - каза наставнически Старчето. На първо време възниква контрабанда. Разбира се, законите на Центрум изискват да се води именно цивилизована търговия. Във всяка населена територия, във всеки град има пазари, където може да донесеш стоки, като заплатиш на местните власти такса и да търгуваш. Но таксите са високи! А изкушението е голямо. Затова много се опитват да прекарат товарите през Центрум нелегално. А ние, граничарите, сме призвани да се борим с това.
- От какъв зор? - попитах. - Не, кажи ми честно, защо? Какъв е вашия интерес? Както разбирам, местните власти не ви хранят достатъчно добре. А вие им работите! Сигурно и под куршумите попадате?
- Случва се - кимна Старчето. - Но ти си юнак и задаваш правилните въпроси... Как да ти отговоря - възвишено или цинично?
- И така и иначе.
- Тогава първо възвишено. Във всичко трябва да има ред. Много неща, които са обичайни за един свят, в някой друг могат да предизвикат катастрофа.
- Наркотици?
- Не само. Съществуват обикновени неща, които попадайки на грешното място, могат да разрушат цивилизацията. Например книгите.
Изсумтях насмешливо.
- Напразно се смееш, Барабанчик. Какво може да направят Корана и Библията в свят, който не разбира понятието Бог? Но хайде да оставим настрана теософията... какво може да направи "Капиталът"? "Моята борба"? Теорията на "оранжевата революция"? Дори най-мирното и добронамерено описание на технологията за производство на пеницилина заедно с образци от гъбични култури...
- А какво общо има пеницилина?
- Представи си свят с ограничени ресурси. Много ограничени. Мизерно количество. Най-простите ресурси - храна, вода... И има равновесие само заради слабо развитата медицина, високата детска смъртност и подобни печални неща. При това хората там са добри, не глупави и любознателни, просто не им е провървяло със света. И изведнъж в този свят попада простата технология за борба с инфекциите. Възторг! Смъртността рязко спада. Продължителността на живота расте.
- И? - попитах.
- Започват войни, глад, канибализъм.
- Глупости - казах. - Не вярвам.
- А има такъв свят - спокойно отговори Старчето. - Точно с такава история. Бил е беден, но спокоен свят. След едно поколение станал още по-беден, но кървав. Ако искаш ще те заведем там... само трябва да ти намерим придружител от техния свят... и хубавичко да те подготвим. Опасно е там... а всичко започнало с пеницилина... Хайде, да вървим, аз също искам да се напаря.
Изглежда че сградата на заставата е била построена върху останките от някакво древно съоръжение. Стените бяха кирпичени, замазани с небрежност, която изглеждаше почти преднамерена и декоративна (макар да съм сигурен, че никой не си поставя такава цел). Тук там в тях се виждаха остатъци от стария каменен градеж, от грамадни, внимателно притиснати един до друг камъни. Виждаше се, че просто са възстановили руините, като са използвали тухли и са направили малък ремонт. Не са се затормозили да направят даже някакви прегради - цялото помещение на първия етаж представляваше една голяма стая, с размери около десет на петнадесет метра. Ако таванът беше по-висок, можеше да се нарича с гордост "зала", но щях да стигна тавана с ръка, ако се повдигнех на пръсти. Подът беше от небоядисани дъски, неголеми прозорци, направени по английски образец - с повдигащи се нагоре рамки. Няколкото врати очевидно скриваха или гардероби или килери.
Единия ъгъл явно използваха за кухня - там имаше желязна печка, на която стояха някакви тенджери, груб бюфет с посуда, маса и две дървени пейки. Другия ъгъл служеше за нещо като спортна зала - там имаше гири, малка щанга и шведска стена. А в центъра на стаята беше разположено огнище, в което гореше огън, нещо като открита от всички страни камина, с отиващ нагоре, към тавана, комин. Всичко това изглеждаше доста стилно и силно подозирах, че строежа е дело на човек с претенции за художествен вкус.
Около огнището бяха разпръснати кресла и дивани, които рязко контрастираха на обстановката. Хубава стара мебел, полирано дърво и изтъркана тъмна кожа. В едно от креслата седеше Вещицата и четеше книга - погледнах корицата и разбрах, че е на непознат за мен език. Графично буквите приличаха на латиница, но все пак бяха други. На дивана лежеше някакъв дребосък, със завита под одеалата глава.
- Честита баня -  приветства ни Вещицата, без да вдигне глава от книгата. - Яденето е на печката.
- Благодаря - казах.
- Станаха ли ти дрехите?
- Да, благодаря още веднъж - кимнах.
Дрехите намерих като излязохме от банята. Дънки моя размер, блуза, чорапи, обувки, бельо... Всичко необходимо.
- Тебе наистина ли те пренесе из под душа? - попита Вещицата. - Не по време на секс?
-А защо се интересуваш?
Тя ме погледна над книгата.
- Чисто прагматично. Способността да се отваря портал се появява при различни емоции. Има хора, които отварят портал от страх, други - от гняв, трети когато се напият... Случва се да има и такива, които се нуждаят от секс за това.
- А аз си мислех, че трябва да правиш някакви движения...
Тя изсумтя презрително.
- Също и движения. И даже думи. Един младеж се прехвърля докато пее любимата си мелодия. Но ти не слушай Старчето, въпреки всичко най-важното са емоциите. Спомни си как си се чуствал, докато си се къпал. Настроението, мислите...
- От сутринта се мъча да си спомня - вдигнах рамене. - Нищо особено! Измих се. Излязох от душ кабината... даже нямам вана, а вместо нея поставих кабина, с хидромасажор... Започнах да се трия... стъпих назад... И ето ме тук.
- Лошо - каза Вещицата, отново отваряйки книгата. - Две трети от хората, които веднъж откриват портал, никога повече не могат да повторят действията си.
- Хайде да вървим - бутна ме Старчето в гърба. - Не я слушай, тя обича да играе по нервите на хората...
- Само информирам младежа за реалната ситуация - отвърна Вещицата.
Седнахме на масата, Старчето сложи ядене за себе си и мен. Като цяло, то не заслужаваше по-специално име - разварените зеленчуци с месо приличаха на рагу, но за това трябваше да са ги готвили поне четиресет минути по малко.
Но аз бях гладен и не обръщах внимание на детайлите. Още повече, че Вещицата подхвърли, отново без да ни поглежда:
- Кулинарията не е ми е специалност.
Старчето се усмихна, извади от бюфета гарафа и три чаши, които напълни с тъмната течност. Вече без колебание изгълтах местното "уиски". Вещицата дойде да вземе чашата си сама, без да се откъсва от книгата. Изпи уискито на един дъх, сложи чашата на масата и се върна обратно.
- Интересна ли е книжката? - попита Старчето.
- Любовен роман - уклончиво каза Вещицата. - Той е красавец, герой, клондалски аристократ. Тя е пришелка от нашия свят, контрабандистка. Красива, млада и капризна. Той я хваща, но я съжалява и я пуска. Тя обещава да не се връща повече. Той започва да тъгува и се прехвърля в нашия свят... нататък става много смешно. Е, смешно за нас. Струва си дори само описанието на едно автомобилно състезание.... Когато се взривява парния котел на "Мерцедеса"...
Старчето се разсмя.
- Писателите съвсем са се побъркали! Как този аристократ ще се прехвърли при нас, ако е от Центрум?
- Любовта е предизвикала уникални способности в него - отговори просто Вещицата.
- Да бе - изсумтя Старчето. И поясни за мен: - Жителите на Центрум не могат да преминават в другите светове. Не могат да отварят портали, необходим е придружител, който да ги преведе...
- Придружител?
- Да, хора като нас. Които могат сами да минат през портала... а и да вземат със себе си още някого. А има много силни придружители, които могат да преведат цяла група, даже машина... Макар че е глупаво, разбира се, да влачиш машина в Центрум. Та така, които са по-силни, могат да преведат местните хора в другите светове. Но казват, че това не е много лесно. Порталите се стремят да се затворят преждевременно. Като че ли местните са свързани с ластаци с Центрум и той се опитва да ги придърпа обратно...
Той наля по още една чаша и прибра гарафата.
- Стига толкова. Въпреки че... ти да не беше пиян, когато попадна тук?
- Изпих две чаши - вдигнах рамене. - Свирихме в ресторанта, после пихме коняк преди да си тръгнем.
- Две? - уточни Старчето.
- Да. Точно.
- Тогава стига. На сутринта ще проверим какво ще стане. Нямаме душ, но аз ще ти поливам от кофата, а ти ще пробваш да повториш всичко...
Кимнах унило. В мен започнаха да се появяват сериозни съмнения, че ще успея да се върна у дома самостоятелно.
А ако ме преведе Старчето... дали съм готов за това? Не, мен напулно ме устроива животът ми. И изобщо съм човек доволен, не съм склонен към приключения, никога не съм мечтал да попадна в друг свят и да стана някакъв луд рицар с вълшебен меч, дори и като дете... но да живея, знаейки че наблизо има, ама наистина има други светове! И че някъде в мен е скрит ключът към тези светове, ключ, който веднъж съм намерил случайно и после съм загубил...
Но каква е алтернативата? Да остана да живея тук? В свят без електричество и машини? Да служа в неразбираемата "граничарска стража"? Не, и това не ми се искаше...
- Не бъде тъжен, Барабанчик - Старчето почуства настроението ми. - Ще се справим. Не си нито първия, нито последния...
Човекът, който спеше на дивана се размърда. От одеалата се показа ниско подстригана момчешка глава. Погледна ме мрачно. После и Старчето.
- Здравей, Дядо! - каза Старчето.
- Ъхъ - промърмори момчето и отново се зарови в одеялата.
Учудено погледнах Старчето.
- Е, да, хлапе - кимна Старчето. - Не се ориентирай по прякорите. В случая на мен ми отива. А при момчето - тъкмо напротив.
- А той граничар ли е? - изумих се аз.
- Да. Самоук! - Старчето говореше с такава гордост, все едно ставаше дума за сина му. - Самостоятелно е разбрал как да отваря портали. Изръшкал цял Клондал, станал много известен крадец в Антария. Сам разбираш, че крадец, който е способен мигновенно да избяга в друг свят е най-добрия крадец! Но накрая все пак го хванали. С хитрост. Трябвало да го бият с камшик, да му отсечат дясната ръка до китката и да го изпратят в лагер за превъзпитание на малолетни престъпници. Ние го измолихме, спасихме  и превъзпитахме...
Из под одеялото се разнесе недоволно мърморене.
- Стоплихме,  нахранихме, научихме на ум и разум! - повиши глас Старчето. - И не бучи там, че три дена ще миеш пода на цялата казарма!
- Струва ми се че вашата работа е доста опасна - внимателно казах аз.
- Има такова нещо - кимна Старчето.
- Но тогава трябваше ли да привличате детето...
- А имаше ли алтернатива? - учуди се Старчето. - Да го отведем у дома. И какво? Пак щеше да се върне. За да лишиш някого от способността да отваря портали, трябва да му нанесеш определени физически увреждания. Не съм готов за това! А така го държим под око, възпитаваме го...
Под одеялата се чу нещо казано не на руски.
- Утре ще миеш пода на спалнята, Дядо, - без да повишава тон произнесе Старчето. - Така е, Барабанчик, ако човек вече се е научил да ходи в Центрум - съдбата му е проста. Или ще стане контрабандист, или граничар, или ще се засели при местните. Но не си спомням някой човек да се е върнал в къщи и да е заживял както преди.
- Имало е - вметна Вещицата.
- Всичко става - съгласи се Старчето. - Вярвам ти. Но не си спомням!
- А кой още..., ъ... служи при вас?
- Служат кучетата, а ние носим службата - силно и с явно чужди думи отговори Старчето. - Заставата ни не е голяма, тиха е.. Всички сме от Земята. От нашата Земя... даже от Русия. Имаме си и Паус. Тя е още момиче, на осемнайсет - деветнайсет години... не я обиждай, Барабанчик! Тя обича да кокетничи, но в името на всичко свято, не считай това за повод да я натиснеш в някой ъгъл!
- Не се притеснявайтуе за своята Паус, не съм сексуален маниак - намръщих се аз.
- Не се боим за нея, а за теб - каза Вещицата спокойно. - Тя е прилича на момиченце... нежна, ефирна... но очевидно животът и не е бил сладък... Не харесва мъжете. Обича да  ги дразни, но нищо повече.
- Разбрах - кимнах. - Случва се... и даже е модерно напоследък...
- Нищо не си разбрал - поклати глава Вещицата. - Тя и жени не харесва. Нас ни търпи като бойни другари. Въпреки че симпатизира на Дядото, защото е малък и глупав.
Изпод одеалото се разнесе възмутено мърморене.
- Разбрах - казах. - Да не се закачам с Паус и да се отнасям към нея почтително. Какво още?
- Още - наставнически каза Старчето - Иван Иванич. Всички тук сме Ивани, но при него и прякорът е такъв, защото е неудобно да го наричаме в лицето Немия, а не можехме да  го попитаме как да го наричаме. Изобщо не говори. Но чува отлично! И всичко което искаш, ще ти разясни с жестове.
- Аха - казах замислено. - И така - старец, възрастна жена, дете, психологически травмирано момиче, ням, извинявам се, алтернативно говорящ... Кой още? Имате ли негър?
Вещицата се засмя - и се засмя добродушно, весело и искрено.
- Барабанчик, харесваш ми! Честна дума! Не, нямаме негър, защото в исторически план негрите са рядкост в Русия. Но си имаме Цигулар. Е?
Размърдах мозъка си. И предположих:
- Грузинец?
- Бинго! - възкликна Вещицата. - Само че той твърди, че е арменец. Може и така да е. Като цяло, негрите в  Русия традиционно се заменят от представителите на другите южни народи.
- И вие каните и мен! - продължих. - Барабанчика. Човекът, който се мотае с музиканти. Устойчив в боя, колкото и кол в оборски тор.
Старчето се намръщи, после вдигна показалец и тържествено каза:
- Цитираш "Приказки от хиляда и една нощи"? Браво!
Аз също го погледнах с нарастнало уважение. Нищо не сближава така хората, както отгатнатия цитат от книга.
- Вие нямате застава, господа граничари, - казах. - Вие имате хоспис. Инвалидна команда.
Като изтърсих това се изплаших, че съм минал границата. Или както би се изразила Шехеразада "преминах границите на позволеното и се потопих в областта на забраненото".
Старчето веднага ме погледна неодобрително. Но Вещицата кимна и даже остави книгата.
- Разбира се, ти си прав. Но инвалидът - ако си спомним най-старото значенина тази дума - е преди всичко ветеран. Така че, ние всички сме в една или друга степен ветерани. Даже това сополиво момче, което е грубо, защото се срамува да се покаже изпод одеялата, е виждало толкова, че на Земята малко неща могат да го учудят. Нас ни устройва живота в тази тиха граничарска застава в друг свят. Дава ни достатъчно адреналин, че да се почувстваме живи, и в същото време не ни напряга излишно. При нас понякога се появяват новаци, които след няколко месеца отиват на по-интересин места. А ние оставаме. На нас... на нас ни харесва, Барабанчик. Мисля че ще разбереш когато откриеш своя... - тя изведнъш се усмихна ехидно - заден портал. И ако ти се прииска, ще отидеш на друго място. Мога да ти кажа поне десет, на които ще ти настръхнат косите, а и приключения ще има- цял вагон и една количка отгоре. Но не знам защо си мисля, че ще останеш с нас. Поне в близкото бъдеще.
- Защо? - попитах аз.
- Ние ти харесваме - усмихна се Вещицата. - Стига приказки вече. Старче, отведи го горе, в свободната стая. Аз ще поседя още тук, с Дядото. Когато заспи ще го отнеса в леглото.
Повдигнах вежди учудено.
- Страхува се да заспи сам - поясни Вещицата. - Всеки си има своите странности, нали?

Застава /Сергей Лукяненко/

Глава 2

Бобриков живееше в идеалния център, на Голямата Гнездниковска алея, доста добро място според московските стандарти. Преди революцията тук са живели бохеми, повечето от тях работещи в киното (макар че тогава се е казвало синематография), а и при съветската власт апартаменти получаваха хора, които не бяха случайни, а такива спечелили любовта на правителството. Дори и сега не беше лошо да се живее тук... особено, ако прекарваш голяма част от времето си в друг свят. Разбира се, беше странно, че Бобриков е успял да запази жилището си през деветдесетте години, когато обикновенните хора бяха изтласкани от центъра на Москва в покрайнините, а старите къщи се превръщаха в домове на елита - мафиоти, депутати и прочие уважавани граждани.
Позвъних на домофона, влязох в спретнатия чист вход, учтиво кимнах на портиерката - тя ме погледна бдително, но не попита нищо. Качвайки се на седмия етаж, си помислих, че трябваше да купя нещо... ами, не торта, може би... алкохол...
Вратата на апартамента на Бобриков вече беше отворена, когато излязох от асансьора. Самият той, усмихвайки се,  стоеше на прага, все така посивял и кльощав, както бях свикнал да го виждам. Само дето не беше облечен в ловно или туристическо облекло, а в смачкани панталони, някога "за навън", а сега "домашни", и тениска - весела, младежка, с някакви биещи се дракони.
Здравей, Барабанчико! - каза радостно Старчето. - Влизай. ти си последния, другите вече дойдоха.
- Другите? - учудих се.
- Нашата застава, - поясни Бобриков. - Какво се пулиш? Извиках всички.
- Виж ти, - само това можах да отговоря, докато влизах.
- Влизай, влизай, не се събувай, при мен всичко е просто... - подкани ме Бобриков.
Влязох след него в просторен, макар и претрупан със стари мебели, хол. Посрещнаха ме радостни възгласи и смях.
Тук наистина беше цялата ни застава. Всичките пет човека, плюс мен и Бобриков.

* * *

...Заставата, в която ме заведе Бобриков, се намираше на десет километра то Антария, столицата на Клондал. Антария дори по земните мерки не беше малък град, почти с един милион жители, а в Центрум представляваше гигантски метрополис. Ясно е, че градовете не растат по земята като гъби - на десет километра от всеки по-голям град се виждат пътища, квартали, складове и заводи, влакови линии... В Антария не беше така. Сухата, хълмиста равнина - не степ, но не и лесостеп (ако се вземат насериозно редките закърнели горички) - беше безлюдна и пуста. Нямаше и следа от цивилизацията, докато не започна да се стъмва, чак тогава на хоризонта, в подножието на планината се появиха светлини.
- Сгъчкано живеят тук - отбелязах.
- Много точно казано - Бобриков се засмя. - Теренът е такъв! Почвата е неплодородна, водата е малко... няма земеделие и не се предвижда да има в близкото бъдеще. Прираста на населението е малък, а ако някой е решил да тръгне да търси по-добър живот, няма да тръгне да прави огради, просто ще се махне.
- Не може толкова голям град да съществува изолирано - продължих да упорствам. - Трябва да има инфраструктура. Ти колко каза, че живеят там? Един милион?
- Почти - Бобриков кимна.
Той се движеше бързо и с лекота, така че аз, който бях два пъти по-млад от него едва успявах да го следвам. - Плюс - минус сто хиляди. И изобщо не е изолиран, ти си прав, че нямаш еда оцелее сам по себе си.
Плеснах се по голото рамо, за да прогоня нахален комар. Май не хапеше, но охотно се беше впил в кожата, явно му харесваше солената човешка пот.
- Но тогава как транспортират... - започнах да говоря, после замълчах, защото чух и видях отговора на моя въпрос.
Направо през степта бавно пълзеше огромна сива мъхеста "гъсеница". Нагоре се издигаха кълба черен дим, който ту се усилваше, ту намаляваше. Чуваше се тракане на колела.
- Майко мила... - въздъхнах. - Това е брониран влак!
- Точно така - Бобриков имаше доволен вид. - "Крал Атинг", ако не се лъжа. Имало е в далечното минало такъв фолклорно-исторически персонаж... а може и да не е съществувал, не мога да знам. Нещо като нашия Артур, но без Кръглата маса и Граала.
"Гъсеницата" се приближаваше. Това беше истински брониран влак, като по филмите за Първата Световна война. Сивите листове на тежката броня, нитовете с големината на чиния, покрития с решетка прожектор отпред, дулата на картечниците и оръдията стърчащи на всички страни... Локомотив, тендер, две или три открити платформи с някакви товари - и десетина вагони с оръдия. Бронираният влак мина на трийсетина метра от нас, като даде кратък сигнал - нагоре се издигна стълб от прозрачна пара. Старчето махна за поздрав с ръка, аз също без да искам направих приветствен жест.
След бронирания влак минаха обикновени влакове. Пет дълги композиции, вече без никакви брони и пушеци, нормални товарни вагони. Струваше ми се, че влаковете се движеха опасно близко един след друг, но очевидно тук така беше прието. Този странен железопътен керван беше завършен от още един брониран влак, само че много къс - локомотив, тендер и един вагон.
- Ето така снабдяват Антария - ми каза Бобриков. - Тук се пресичат много пътища, идват отвсякъде. А даже не е най-оживеното трасе... Е, хайде да вървим!
Тръгнахме напред и минахме през пътя - наглед най-обикновенна линия, с катраненочерни траверси и блестящи изхлъзгани релси. Влаковете се насочиха към планината, а ние завихме по пътя към малък хълм, на върха на който тъмнееше каменна постройка, заобиколена от висока ограда. Имаше и наблюдателна кула, сама че в нея нямаше никого.
- Заставата - каза Бобриков. - Шестнадесетата граничарска застава на Клондал. Добре дошъл!
- И много ли сте? - запитах скептично.
- Ти ще си седмия - Бобриков се усмихна.
- Ако се присъединя - уточних.
- И къде ще отидеш - той се засмя. - Ясен си ми. Ще бъдеш седмия граничар, Барабанчико...
- Барабанчик! - извика Дядото. - Жив! А-а-а!
Той се хвърли към мен и докато другите се смееха, буквално увисна на шията ми. Аз се обърнах към Старчето, после погледнах към останалите - Вещицата, Калки, Иван Иванич, Цигуларя. Дядото се държеше за мен, свил краката си, така че да не пречат да нося живия товар.
- Какво сте дали да пие на детето? - поинтересувах се. - Защо е така въодушевен?
- Какво си въобразяваш, Барабанчико, как може такова нещо - се възмути Вещицата. - момчето е на четиринайсет години, не му трябва да пие алкохол. То и така си е глупавичък.
Отместих от мен лигавещия се Дядо, поставих го на една ръка разстояние и го погледнах любопитно.
- Какво има, Барабанчик... - младежът се смути.
- Интересно ми е да ви видя - казах. - Толкова сте... обикновени.
Тук, в нашата нормална Земя, всички наистина изглеждаме напълно посредствено. Винаги съм се чудил, дали ми се отразява начина по който живея? Ако съдя по приятелите си - ни най-малко.
Дядото беше на около четиринайсет години. Беше си напълно нормален юноша - дънки, маратонки, средно дълга коса, някакъв плеър, напъхан в джоба на якето. Нормално лице, все още детско, но вече с прозиращи мъжки черти. такива младежи могат да бъдат както примерни ученици, гордост за своите родители и учители, така и абсолютни тъпаци и хулигани, а след това, уви, и бандити. И това, че Дядото от десетгодишен минава през портал в Центрум, от две години беше заслужил правото да работи сам, а преди година хладнокръвно бе убил човек - макар и бандит, който пръв е стрелял в него - никак не му се беше отразило. Хлапе като хлапе.
Вещицата и Паус седяха една до друга в кресло, достатъчно широко за да се сместят  съсухрена старица и крехка девойка. Разбира се, сравнена със Старчето, Вещицата беше млада. Може би малко над шейсет. Но имаше такъв вид... на стара жена. Не, нямам предвид неугледност, увиснала кожа, грозни дрехи или посивяла коса. Косата и беше боядисана, дрехите стилни, грижи се за себе си, кожата и е гладка. (И подозирам, че причината не е в скъпи земни кремове, а в някаква контрабанда, която ние непременно трябва да пресечем в Центрум... и да я унищожим. В края на крайщата, да намажеш крем от жлези на морска крава върху лицето си е един от начините да го унищожиш, нали?) Но нещо във Вещицата крещи: "Аз съм стара! Аз съм вредна, зла бабичка! по-лоша и от Баба Яга! Почти като вещицата от Хензел и Гретел!". Така си представям свадливата съседка, неприятната далечна роднина или гадна учителка, но не и добрата баба, грижеща се за внуците си. Всъщност Вещицата не е лоша. не е добра, разбира се. Тя си е нормална. Просто така изглежда.
Паус е съвсем друга. Тя е малко по-голяма от двайсет години. Крехка, с по-детски събрани в две къси плитки коси и има бяло, чисто лице с големи, наивни очи. Предпочита да ходи с рокля даже и в Центрум, и сега беше облечена с нещо хубаво, късо и въздушно. Човек му се приисква да се усмихне в отговор на нейната усмивка.
Мисля обаче, че се досещате, че за хулиганите е по-добре да не се оказват лице в лице с нея на някоя тъмна улица. А и през деня на светло не е добре да бъде заплашвана - Паус владее снайперистката пушка почти толкова добре, колкото и ножа.
- Момичета, вие сте неотразими както винаги - казах им аз.
- А ти си щедър на комплименти, както винаги - се усмихна Вещицата. Паус не каза нищо, а просто се усмихна.
Мъжете седяха на изтъркан кожен диван. Иван Иванич протегна ръка за поздрав и се усмихна. Уви, не трябваше да се очаква повече от този млад риж човек. Иван Иванич е ням. Не знам причината. Обикновено немотата е свързана с глухота, но той чуваше прекрасно, обичаше музиката, но на всички въпроси отговаряше само с усмивка и виновно разтваряше ръце. Изобщо беше умен и добър човек, но особен. Бяхме му свикнали. Но заловените от него контрабандисти страшно се изнервяха, когато ги конвоираше в гробна тишина... Поех ръката на Иван Иванич, после се поздравих с Цигуларя. Той не ми беше колега. Прякорът си беше получил заради поразителната прилика с "цигуларя" Гедеван Александрович от класическия филм "Кин дза дза". И по-точно с актьора Леван Габриадзе, когато е бил млад... Цигуларят се отнасяше към тази прилика с търпелива ирония и не се обиждаше от репликата "Цигулар не е необходим" и даже беше готов по всяко време да цитира екранния си двойник.
- Радвам се да те видя, Барабанчик - каза Цигуларя.
- И аз теб - кимнах. Помислих и се тръшнах до него. Това явно беше мястото на Дядото, но хлапето благоразувно не си потърси правата и седна на второто кресло до жените.
Само Старчето остана прав. Той изглеждаше донемайкъде добродушен, като баща на задружно семейство, което внезапно се е събрало след дълга раздяла.
Впрочем, в известен смисъл беше точно така.
- Много се радвам че Барабанчикът дойде - каза Бобриков. - Рискувах да определя времето на срещата, без да съм сигурен дали ще се е върнал от Центрум. Но Иван Антонович не ме подведе.
Всички се раздвижиха. Цигуларя подсвирна. Вещицата се усмихна. Само Дядото като че ли не разбра какво се беше случило.
- Старче, ще те помоля да не ни наричаш... - започна Паус.
- Извинявай, Галина розанова, спортистка и чудесно момиче, но ще трябва да откажа на молбата ти - каза твърдо Бобриков. - Нек ада свалим маските. Всички ние сме Ивани и Марии, но сред нас има истински Иван - Иван Антонович Переславски, който познаваме като Барабанчик. Той е музикант... бил е в преди. Свирил е на ударни инструменти.
Вещицата вдигна рамене:
- Всички знаем това... е, за професията... Всички знаем това онова.
- Сега ще знаем абсолютно всичко - каза Бобриков. - Ще продължа със себе си. Бобриков Александър Валериевич. Вече пенсионер. Жена ми почина, синът и дъщерята са вече възрастни, живеят отделно. по професия съм... - той направи пауза и се усмихна - стругар.
- Какво? - Дядото искрено се учуди. - Ти си стругар? Старче, наистина ли си стругар?
- Все едно че казах "Дядо Мраз" - Бобриков се усмихна. - Стругар съм. Правих детайли на струг. Знаете ли че някои и до днес летят над главите ни.
Това че Бобриков е работил за космоса примири донякъде Дядото с неговата професия. Но все пак гледаше на Старчето с истинско удивление. Доживяхме това да срещнем стругар да е по-голямо приключение, отколкото да попаднем в друг свят.
Да си кажа честно сред моите познати и приятели също не се срещаха често пролетариати. А и за стругар бобриков беше удивително начетен и интелигентен... изглежда преди в СССР се бяха изхитрили да създадат "работещи интелигенти", която след смяната в завода са чели книги, а не са пила бира и играли на домино.
- Всъщност, Дядо, аз те съветвам по-малко да стоиш в Центрум и все пак да усвоиш някаква професия в нашия свят. - небрежно каза Бобриков. - Дори и стругар. Може да потрябва, Рома Дедюлин, възпитаник на дом за сираци, водещ се на отчет в полицията като склонен към загадъчни и дълги бягства.
Дядото изправи глава и лицето му стана почти като на възрастен. Но гласът му се изтъни като на момче и това намали ефекта.
- Трябваше ли да казваш това?
- Да. - твърдо каза Старчето. - Непременно, Рома. Това че нямаш родители и живееш в детски дом никак не те компрометира, повярвай. И аз съм отгледан в такъв дом, между другото. А склонността към бягства - още повече, ние знаем къде бягаш. Предвид обстоятелствата, за които сега ще разкажа, е необходимо да знаем повече един за друг.
- Накъде повече? - подсмихна се Паус.
Или вече трябва да я наричам Галка?
Бобриков загадъчно и се усмихна. После каза:
- Лично аз се учудвах как дете успява да идва постоянно в Центрум. Някой би трябвало да се безпокои, че изчезва така. Трябваше да си изясня...Да продължавам ли, Ашот?
Цигуларят стана и покашля.
- Ашот Саркисян. Бизнесмен... да, по дяволите, какъв ти бизнес... имам три камиона, давам ги под аренда, карат товари, стига ми!
- А казваше ,че не си грузинец! - засмя се Паус.
- Арменец съм! - възрази Цигуларя. - Какво още да кажа? Бях женен, сега съм разведен, имам дъщеря в Тбилиси.
- А казваше че си арменец! - съвсем се развесели Паус.
- Дъщеря ми е в Тбилиси! - сопна се Цигуларя, докато сядаше. Обърна се към мен и по някаква причина обясни: - Женя ми беше от грузинските арменци. А аз, впрочем, съм кореняк московчанин!
- Тихо, тихо! - вдигна ръка Бобриков. - Сега нашия Иван Иванич... той е Пьотр Петрович Хмел.
напрежението видимо спадна, всички се разсмяха. Или от превръщането на Иван Иванич в Пьотр Петрович, или заради фамилията. Самия Иван Иванич също се усмихна.
- Програмист, живее с майка си, неженен - продължи Бобриков.
Пьотр Петрович вежливо се поклони и седна.
- С такава фамилия и да се прекръстиш на баналното Иван Иванич! - Вещицата въздъхна. - Не, приятелю! Отсега нататък си Хмел!
. Иван- Пьотр Иванич-Петрович разпери ръце - "не възразявам".
- А за мен какво ще кажеш? - попита Вещицата.
- За теб нищо - отвърна съкрушено Бобриков. - Затова и с теб си уговорих срещата в Центрум, а не както с всички останали. Е?
- Ирина Игоревна Баринова - каза бавно Вещицата. - Работех във Федералната служба за сигурност. В ...е, да кажем в службата за наблюдения. Пенсионерка.
Настана мъртва тишина. После Паус се захили и каза:
- Баба... Баба-шпионин...
- Скъпи мои деца! - искрено каза Вещицата, без да реагира на думите на Паус. - Да, работих! Още по времето на СССР! И това няма никакво отношение към нас! Чисто земни дела!
- А наистина ли си се пенсионирала?  - с подозрение попита Цигуларя. - Казват, че при вас няма напускане...
- Има и още как - изсумтя Вещицата. - Я стига! Наистина и сега ме викат понякога, ако е необходимо... при особени случаи. Но това са земни работи! Пак го казвам!
- Вярвам ви, Ирина Игоревна - церемониално каза Бобриков.
- Благодаря, Александър Валериевич! - произнесе Вещицата, притиснала ръка до гърдите си.
Странно, но смъкването на маските и взаимното представяне прекъсна Дядото. Хлапето отегчено махна с ръка и каза:
- Добре, Старче, всички си ни разучил, изобщо си страшно умен. Макар и ключар.
- Стругар! - строго го поправи Бобриков.
- Нека да е стругар, нищо не разбирам от тези неща... - Роман изобщо не се смути. - Кажи ни защо ни събра тук, в Москва? Нали знаеш, че ми се наложи да дойда от Смоленск с електричката! За дете на моята възраст е много трудно и опасно да пътува между градовете.
- Браво, Дядо, не си загубил чувството си за хумор! - одобри Вещицата. - Старче, изплюй камъчето! От устата на детето се чува истината! Защо сме тук?
Бобриков се покашля.
- Приятели... съратници! Събрах ви днес...
- Сега ще ни каже, че сме длъжни да спасим света - високо, така че се чу в цялата стая, ми прошепна Цигуларя. - Така казват винаги, знам го, виждал съм по филмите.
- Струва ми се, че нито Центрум, нито нашия свят не се нуждаят от спасение - също толкова театрално му отговорих аз.
Бобриков поклати глава.
- Не става въпрос за спасяване на светове, Иван Антонович... Ни най-малко! Говоря за нашите кожи! Трябва да спасяваме именно тях!

ЗАСТАВА /Сергей Лукяненко/

... Бобриков се натъкна на мен два часа след като открих за пръв път портала към Центрум. Вече бях успял да премина през всички стадии на новака - оглеждах се, виках, бягах в кръг, щипах се до посиняване (макар в действителност никога да съм мислил, че човек може да провери дали спи по този начин), изпаднах в отчаяние и се смях истерично. Попаднах насред хълмисти степи, на хоризонта тъмнееха ниски планини, а километри наоколо - малки горички. И над всичко това се носеше такъв опияняващ мирис на треви, такава нечувана чистота на въздуха, че главата ми се замайваше от липсата на обичайните градски миазми.
Срещнахме се напълно случайно, въпреки че Бобриков се опитваше да обясни после как "имах предчувствие" и "нещо ме накара да мина през горичката...". Но всъщност той си правеше обичайния обход на линията - от стрелката, водеща до изоставения рудник в предбалкана на Сааранския хребет до шестнайсетия граничен пост. Тези места бяха спокойни, но пък близо до една от слабите точки, не минаваше и година без някой случайно да изскочи тук.
Бобриков видял следите от босите ми крака на глинестия бряг на малък извор (там пих вода, като дойдох при горичката) и, както по-късно разказваше, отпърво решил, че в Центрум е попаднал дивак. Или някакво чудо ме е пренесло от Африка-Азия-Латинска Америка, или (което се случваше още по-рядко в Клондал), от някакъв изостанал свят. Впрочем, когато Бобриков ме намери, аз вече бях успял да се оборудвам с нещо като набедрена превръзка и обувки. Да, в Центрум попаднах гол-голеничък, но в ръката си държах голяма хавлиена кърпа. С две парчета от нея омотах ходилата си, а с остатъка направих символичен набедреник. Когато граничарят ме видя, бях вече  зает с изработката на тояга - махах клончетата от един здрав клон с остър камък. И изглеждах толкова спокоен, че докато не ударих с камъка ръката си и не казах на целия свят какво мисля по въпроса, Бобриков продължаваше да се чуди дали съм дивак или не съм.
- Помага Бог! - чух зад гърба си. Подскочих, хванах тоягата по-удобно... и учудено се взрях в старика.
Бобриков (разбира се, името му научих много по-късно) тогава беше под седемдесет годишен. Сега вече е "над". Впрочем, той изглеждаше изключително добре - як, макар и не млад дядка, без побелели коси и без плешивина (после разбрах, че особено много се гордее с косата си), в стар брезентов анорак, с оръжие на гърба... Дядка - лесничей. Или дядка - ловец. Във всеки случай аз бях готов да го разцелувам - светът около мен, досега безлюдна безкрайна степ, изведнъж оживя.
Но Бобриков забеляза моя порив и с леко движение свали двуцевката от рамото си. Аз замрях. Дядката-лесничей май се оказа маниак-убиец?
- Покажи си ръцете, земляко, - напълно миролюбиво каза старецът. - Хвърли сопата, тя не ти е нужна. А ръцете си покажи.
Хвърлих недоправената тояга и протегнах ръце.
- Дясната китка, - уточни старецът.
- Прости невежеството ми! - озъбих се аз.
Бобриков, намиращ се на пет метра от мен, внимателно разгледа ръката ми. После кимна и метна оръжието на рамо.
- Не се сърди, земляко. Местата са такива... човек трябва да внимава. За пръв път ли си в Центрум?
- А какво е това? - отговорих с въпрос.
- Е, един такъв свят, - усмихвайки се, отвърна старецът. - ти си млад, трябва да си чел фантастика...
- Нищо и за никого не е трябвало, - промърморих аз, отпускайки ръцете си. - Може пък да съм неграмотен... Дядо, искаш да кажеш, че това е паралелен свят?
- Не, не паралелен. Централен, - поясни старецът. - Паралелните светове са паралелни един на друг, нали? А централния е като кръгчето на маргаритката. Другите светове са като листенцата около него. Разбра ли?
- Не вярвам, - искрено казах аз.
- А когато пропадна в портала - къде си мислеше, че отиваш? - усмихна се дядката.
- Какъв портал? - възкликнах. - Аз бях под душа, къпах се. После излязох, почнах да се трия... и се оказах тук.
Бобриков се намръщи.
- Така не става, драги. Трябва да е имало портал. А ти си го открил случайно. И си влязъл в него.
Отново се опитах да си спомня какво се случи точно преди да се пренеса тук от банята.
- Триех се, - повторих упорито. - После... после отстъпих назад...
А, - усмихна се Бобриков. - Разбрах. Огледален портал, също задна врата... е, или казано съвсем по народному - заднопроходно отверстие. Рядко срещано нещо, смешно... но се случва.
- Слушай, дядо, главата ми се замая, - помолих се аз. - Или стреляй, или обясни като хората!
Вместо отговор Бобриков свали раницата си, порови в нея, извади чисти, но видимо поизносени панталони и ми ги подаде.
- Дръж,        . Изпрани са, не се притеснявай.
Не ми беше до гнусливост. Намъкнах дядовите панталони (бяха ми леко малки, но за щастие Бобриков беше як старик), после приех металната манерка, която ми даде. Преглътнах. Както и подозирах, оказа се, че това не е вода. Съвсем не беше вода!
- Какво е... - прошепнах аз, връщайки манерката.
- Местна напитка. Напразно гримасничиш, не е по-лошо от уискито. Сега ще запалим и огън, ще си поговорим...
Недоправената сопа отиде в огъня, както и събраните в горичката сухи клони. Чак след това разбрах, че горичките и горите в Клондал са редки, може да се каже - изключение, и да се криеш в храсталаците не е най-добрата идея. А тогава седях, с отворена уста, и слушах това което Бобриков ми разказваше без да бърза.
- Аз съм граничар. Какво значи това мога да ти обяснявам дълго, а може и изобщо да не ти обяснявам, то си е ясно. Ние пазим проходите между световете. Хващаме контрабандистите и случайните нарушители, като теб например.
- А много ли има такива?
- Намират се. Или си мислиш, че да откриеш портал е уникална способност?
Вдигнах рамене.
- Порталът или портата - както и да го наречеш, е лесна работа. Може да ги отвори всеки.  Изглежда такова умение притежава всяко разумно същество. А всички портали водят в Центрум... - явно забеляза изражението на лицето ми и се смили: - Е, и обратно. Така че световете са много, но от всички тях можеш да попаднеш само в един. централният. Така и го наричаме - Центрум.
- Но защо за това не знаят всички? - бях поразен аз. - Ако всеки може да отвори портал...
- Ами... има подробности, - призна старецът. - При някои хора порталите съществуват по-малко от секунда. Или са толкова малки, че човек не може да мине през тях. Или условията на възникване са толкова невъзможни, че не се случват нито веднъж в живота. Ето при теб например - трябва да се съблечеш гол, да почнеш да се изтриваш с кърпа... - старецът се замисли, - не, кърпата не играе никаква роля. По-скоро трябва да извършваш такива движения с ръцете, сякаш се триеш. И при всички случаи има още нещо. Ето с това, драги, ще се занимаваш в следващите дни - да си спомниш какво правеше, когато откри прохода в Центрум и да се опиташ да го повториш. Защото иначе... - той вдигна рамене.
- Ще остана тук завинаги? - попитах тихо.
- Не, няма да останеш, освен ако не поискаш, - намръщи се Бобриков. - Аз ще те отведа вкъщи. В смисъл - на Земята. Моят портал издържа три секунди, ще успеем да прескочим и двамата. Но през остатъка от живота си ще си спомняш за различния свят, където си бил, ще тъгуваш, и ще се разкайваш, че си решил да се върнеш. Да се обзаложим ли?
Не оспорих думите му.
- А можеш и да останеш тук, - продължи Бобриков. - Ще ти намерим работа. Или при нас, граничарите, или при местните. Отношението към земляните е нормално.
- Че тук има ли живот? - учудих се аз. - Хора?
- Хора, - кимна старецът. - Даже са много приятни.
- И сигурно говорят руски, - пошегувах се.
- Не съвсем.
Не бях чел много фантастика, но си спомнях някои неща.
- Тогава, може би, като по чудо съм научил езика им, когато минах през вратата?
- През портата, това са портали, - поправи ме старецът. - Не, не позна. Имат си свой език, като звучене малко прилича на латински, но в общи линии няма нищо общо със земните езици.
- Тогава тук за нищо няма да ставам, - казах. - Не ме бива с езиците, даже английския не можах да науча.
- По-рано е било така, - отговори старецът. - Първите преминавания през портата действат на човек като мощен стимулатор. Два - три дена ще попиваш знанията като гъба. Ако се постараеш - за няколко дни ще проговориш спокойно на клондалски. Всъщност ти препоръчвам да научиш английски, когато се върнеш на Земята... и изобщо всичко, което ти се е искало да научиш, но не ти се е отдавало. Само че си разпредели умно тези дни, защото след всяко ново преминаване ефекта намалява и при петия или шестия път напълно изчезва. Така че сам избери какво ще ти е по-полезно в живота - кунг-фу или умението да сгъваш оригами. Какво работиш?
Поколебах се за секунда. Имаше ситуации, често при общуването с противоположния пол, когато моята професия звучеше добре. Но тук явно случаят беше друг...
- Музикант съм.
- Музикант? - старецът ме погледна съчувствено. -Няма голяма нужда от такива тук. Виж ако беше военен, инженер или лекар, щеше да се устроиш много добре. А какъв музикант си? На цигулка ли свириш или на пиано?
Това ме подразни. Имаше нещо насмешливо в назоваването на инструментите.
- Имам чувството, че никой не знае, че има и други инструменти. - изръмжах. Но Бобриков чакаше и аз му отговорих: - Мога и на пиано да свиря, не е кой знае колко трудно... Барабанист съм.
- Барабанчик? - уточни старецът.
Не се наричаме барабанчици, - обясних му аз. - Барабанист.
Старецът поклати глава.
- Не, не подхожда. В групата си се наричайте както искате, а тук ще те наричат барабанчик. Звучи красиво. В рок група ли *** ("Не мога да се сетя за дума на български, в оригинала е стучишь, а трябва да се върже и с кълвача в следващото изречение?" )
- Кълвачът *** (стучит) - започнах да се ядосвам аз.
- Извинявай, - кимна старецът. - В рок група ли свириш?
- Е... във всякакви. Аз всъщност съм тимпанист по образование. Но мога и на цимбали, и на барабани... Разбира се предимно в групи...
Но събеседникът ми вече не ме слушаше. Той се смееше, тихо, по-старчески, пляскайки с ръце и хихикайки, сякаш въздухът му не стигаше за истински смях.
- Тимпанист и цимбалист! Като те видях, реших че си опитен специалист по оцеляване... такава сопа беше сътворил! А ти... направил си палка за барабан, нали?
Мълчах, гледайки в огъня. Много ми се искаше да ударя на веселяка един зад врата. Без всякаква палка. Така... просто шамар... Но, първо, това беше възрастен човек, и второ - освен това ме спаси и ми разказа това онова... И трето, имаше оръжие. Това всъщност беше и най-убедителният довод.
- Извини ме, - каза Бобриков засмяно. - Просто се сетих... какъв е този човек, който удря с музикантите? Отговор - барабанчик?
- Благодаря, беше много смешно, - казах аз. - От един месец не го бях чувал.
Бобриков стана сериозен.
- Добре де, не си го слагай на сърцето. Прости на глупака... Как се казваш?
- Иван.
- Той пак се разсмя.
- Човек трябва да... Запомни две неща. Първо, ние не казваме истинските си имена. на никого. Даже на приятелите. Разбираш защо, нали?
- За да не ни намерят на Земята? - предположих.
- Точно така. Така че се наричаме с прякори. Моят е особено оригинален - Старче. А за останалите сме Ивановци. Всички руснаци са Ивановци, а всички рускини - Маши. Американците обикновено наричат Джон, въпреки че се срещат и такива, които оригиналничат... Американките са Мери. И така нататък. Препоръчвам ти и ти така да се наричаш.
- Нищо че това ми е истинското име?
- Считай, че ти е провървяло, - кимна Старчето. - Не трябва да свикваш. Е, какво решаваш, барабанчик? Мога да те изпратя вкъщи. Само ще трябва да ти направим татуировка на китката... черна окръжност. Не се страхувай - почти не боли! Това означава, че си попаднал случайно в Центрум, върнали са те вкъщи и ти обещаваш да не се връщаш повече... а ако все пак го направиш случайно, веднага да се предадеш на граничарите. Ако те бях хванал в контрабанда, но не се беше съпротивлявал, то първия път щях да ти поставя друга татуировка - защрихован черен кръг. Това означава, че си извън закона в Центрум и могат да те застрелят без съд и присъда.
- А твоята татуировка каква е? - попитах го?
Бобриков повдигна ръката си. На кожата му имаше кръст в черен кръг.
- Граничар. Както виждаш и случайно попадналия в Центрум човек може да получи знак на граничар. А нарушителя - вече не. Да се премахне тази татуировка е невъзможно.
- Но този, който сте пуснали с празен кръг, може сам да го запълни с кръст - отбелязах аз.
- Вярно е. Но не бих го посъветвал. Емблемата на граничните войски е само първата степен на разпознаването. Има още неща - той се усмихна - жестовете са полезни за запазване на тайните... Има пароли. Има още много неща, Иване. Е, какво решаваш? Да те заведа ли в къщи?
Представих си ресторанта, в който довечера ще седя зад барабаните, докато Гошо пее някакъв чуждестранен хит по поръчка на пияните посетители... |И се усмихнах. Не, няма да седя там тази вечер. Рок групата "Ъгълът на падението" може да си търси вече друг барабанист.
- Води ме в своята застава, дядо. Като бях малък, мечтаех на бъда граничар.
- Старче - поправи ме Бобриков. - Дядото е съвсем друг човек... Ще го видиш. А аз съм Старчето.
- А много ли има тук от нашите? - поинтересувах се.
- Деветдесет процента от граничарите се състои от жители на други светове, в по-голямата си част земляни - каза Бобриков. - В различните местности на Центрум често попадат жители от различни светове. Тук, в Клондал, повечето сме европейци и руснаци. И хората обикновено се сдружават със своите. Има австрийска застава, френска, полска...
На заставата пристигнахме вечерта - въпреки че Старчето ми даде назаем своите резервни вълнени чорапи, но те лошо заместваха обувките. В този момент аз вече поназнайвах това-онова за света, в който се бях озовал...