Днес София беше по-мръсна и кална от всякога. Може би, защото в неделя има малко хора по улиците, а така боклуците личат повече, незакривани от никого.
Вървях и си мислех колко е странен този град - обичан и ненавиждан, даващ ни препитание и емоции, и ограбващ нервната ни система.
Днес беше почти пролет.
Небето беше синьо, с онази особена синева на първия пролетен ден.
Птичките пееха пролетно. Чичопей, каза приятелката ми.
Дете береше пред блока първите напъпили кокичета. Когато посегне да вземе едно изкуствено цвете, привлечено от избеляло-розовия цвят, майка му се скара и го накара да го остави.
Прибрах се невероятно бързо с градския транспорт.
Никой не се усмихваше, освен един мъж, който пушеше, минавайки покрай спирката, на която чаках трамвай. Първо го помислих за луд или бездомник, но дрехите му бяха нови, а обувките лъснати. После си казах, че сигурно разговаря по телефона с хендсфрий, което не виждам, но и това не беше вярно. Още си спомням лицето му, за минутка бях влюбена в неговата усмивка.
Тази вечер заваля.
Няма коментари:
Публикуване на коментар