В сряда ми беше последния работен ден. Бях на тази работа десет години и скромно мога да заявя че я върших добре... поне през последните осем от тях. Защото първите две все пак се учех.
През последната година обаче ми стана тежко. Работното ми време се увеличи без основание, работата която преди вършех в къщи при човешки условия се наложи да правя при шум и студ през зимата... Започна едно безкрайно висене, клюки, проверки, набиване на канчета, подписи по няколко пъти на ден по списъци, следене с камера и шантаж със записите и т.н., и т.н.
Понеже не се бяхме разбрали така при сключването на договора, съвсем коректно подадох молба за напускане не когато на мен ми е удобно, а когато ще е най-добре за работодателя.
Все пак десет години са това!
И какво получих срещу лоялността си?
Натякване как преди десет години съм била без опит, но все пак съм взета на работа. Неблагодарница!
Пресмятане как работният ми ден е от шест часа, макар че аз както и да ги броя все излизаха повече, но очевидно освен че съм неблагодарна съм и неграмотна.
И вместо пожелание за успех накрая, подхвърлено в коридора питане дали съм върнала едни мизерни 132 лева, които ми бяха дадени в началото на годината за дрехи. Хвана ме срам заради човека срещу мен, който беше повярвал в богоподобността си! Да не говорим, че този въпрос беше безмислен, защото парите директно ми бяха удържани от последната заплата, ясно по чия заповед.
Все пак това престана да има значение, защото беше засенчено от хубавото сбогуване с всичките ми колеги! Всъщност признанието на тези хора ме интересува много повече от мнението на един минитиранин ;-)
Дай боже и те един ден да намерят сили, средства и възможности да си тръгнат оттам, пък макар и по такъв неприятен начин!
9/04/2010
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Здрасти,
ОтговорИзтриванедобре че разкри блога си :-)
Тази година и аз напуснах по подобни на твоите причини. И мен шефът ме изигра като не ми плати едни пари, които ми беше обещал, когато ме задържа по-предния път, когато исках да напускам.
Както и да е. И за мен беше по-важно, че с колегите се разделих приятелски и че на някои от тях все още им липсвам...
И аз си търся работа. И се учудвам при CV-то, което имам, как никой не ме иска. Знам защо е така: защото ги е страх от умни, начетени и свободолюбиви хора. Началниците в България повечето са некадърници, които с лъжа, измама и красиви приказки са се добрали до тези постове и хич не искат да виждат как подчинените им разбират дребните им игрички.
Споко, това което ще намериш, ще е най-доброто за теб. Само не спирай да търсиш.
Здравей, Анонимен!
ОтговорИзтриванеБлагодаря за хубавите думи, пожелавам и на теб да намериш подходящата работа с подходящите хора.
Всеки ден през последния месец и половина се радвам че напуснах, особено като слушам разказите на бившите ми колеги :-)
Относно търсенето на работа - попадам и в много смешни ситуации. Добре че вече не съм наивна като преди 10 години :-)