ЗАСТАВА /Сергей Лукяненко/

ПРОЛОГ
През нощта стана по-топло.
Отдавна разбрах, че времето в Центрум е променливо и се подчинява на някакви свои закони. Посред зима и  кучешки студ могат да дойдат два - три летни топли дни, а през лятото - да падне сняг и да завие виелица. Но това, че вечерта престанах да треперя от студ нямаше нищо общо с местния странен климат.
Просто спря пронизващия вятър и престана да ръми тихия унил дъждец. Ако имах термометър, то вероятно бих потвърдил, че температурата се изменила чисто субективно. Но и това ме радваше.
В планината се стъмва по-късно, отколкото в равнината, но за сметка на това по-бързо. До последно се надявах всичко да приключи днес, но  когато на небето изгряха първите ярки звезди, разбрах че е време да правя бивак.
Вечерта ме настигна почти на върха на прохода, ако имах още половин час щях да премина Синия Мост, формално разделящ Клондал и Лорей. За щастие само формално - до местата, където можех да се натъкна на лорейски инспектори имаше поне петдесет километра.
Стръмните склонове не са най-удобното място за бивак, макар и да не са толкова опасни като каньоните. Обаче нямаше вятър, дъждът престана, каменистата почва беше умерено влажна. Свалих автомата от рамото си, сложих го на големия плосък камък, свалих и раницата, извадих от нея парче брезент и го разстлах на сравнително равен участък. Отгоре сложих плъст - плътно килимче от вълна. Не е най-добрия заместник на туристическото шалте, но се налага да ползвам това, което може да предложи Центрум. Разгънах спалния чувал, извадих пакета с остатъците от дневната дажба и, седейки на шалтето, доядох твърдото сушено месо и сухари. На малък спиртник кипнах чаша кафе.
Може да звучи странно, но даже се чувствах уютно. Изглежда организмът ми се радваше, че няма дъжд и вятър. Облаците бяха паднали ниско, в подножието на планината, но в пролуките между тях виждах слабите отражения над Гранц - металургичния център на Клондал. После и те угаснаха - или мъглите се вдигнаха, или угасиха газовите факли в заводите. Аз отпивах от кафето, гризях твърдото като камък парче шоколад и гледах чистите и ярки звезди.
Обичам звездното небе над Центрум.
Все повече ми се доспиваше. Свалих наколенките и ги сложих под качулката на спалния чувал. разбира се, можеше вече да лягам, но ми се искаше да дочакам този, който ме следеше то половин час.
Чух стъпки зад мен. Внимателно вдигнах дясната си ръка. Стъпките спряха.
- Мир, - казах аз. - Легло. Храна.
Моя преследвач се поколеба за няколко секунди. После тих, нечовешки глас прошепна:
- Мир. Легло. Храна. Приятел.
- Не-враг, - уточних аз. Не си струва да се ангажираш с излишни обещания.
- не враг, - покорно повтори маймунът.
Едва тогава се обърнах, вече без да се старая да се движа бавно. Очите ми почти бяха привикнали с тъмнината, а звездната светлина беше достатъчна за да разгледам госта.
Маймунът беше голям - почти един метър на ръст. И наистина напомняше на земна маймуна, само дето се придвижваше на два крака и беше по-голям и тежък. Е, и разбира се, умееше да разговаря.
- Шоколад, - казах аз. - Сухари. Ябълка.
Маймуните не бяха месоядни. Макар че може и да ядяха насекоми, когато намираха в планината - никога няма да разбера.
- Ябълка, - каза маймунът, приближавайки се предпазливо. Опашката м убеше подвита  и трепереше между краката. боеше се. Не че често са били нападани, все пак уродите, които ходят на лов за говорящи същества не са много дори и сред хората. Даже и сред земните хора. Но има всякакви.
Протегнах ябълка на маймуна. Малката лапка, приличаща на детска ръка се протегна страхливо и сграбчи подаръка.
- Човек, - казах аз. - Друг..., по дяволите, това няма да го разбереш... Човек. Не-аз. Проход.
маймунът замря, с ябълката в устата. Мислеше напрегнато. Ако този, когото преследвах се беше "сприятелил" с него, то маймунът нищо нямаше да ми каже. но едва ли малкото беззащитно животно щеше да рискува да се приближи до някого посред бял ден.
- Човек, - съгласи се маймунът. - Проход. Вечер.
Какъв умник! Даже разбра какво точно ме интересува. Изглежда съм изостанал едва-едва.
-Браво, - казах аз.
В общуването с маймуните има една трудност. Те произнасят (и изглежда разбират) само съществителните. Глаголите, даже най-простите - ям, пия, вървя - просто минават през съзнанието им. Някои от тях са способни да усвоят прилагателни и числителни. Но глаголите за тези малки забавни примати са загадка със седем печата.
- Храна. Сън. Утро, - казах аз.Станах, изтеглих шалтето и го сложих до спалния чувал.
Мислите си, че най-нужните вещи в планината са щеките, слънчевите очила, туристическите обувки? Е, да, ако щурмувате Еверест по снежните склонове - тогана навярно ще е така. Но ако преследвате човек на две-три хиляди метра надморска височина и ви трябва да ходите бързо и от време на време да стреляте, от много по-важни ще бъдат шалтето, наколенките и удобните планински маратонки. Честна дума! Спънете се и си разбийте коленете на камъните - и ще се убедите в това веднъж завинаги.
І Вода, - срамежливо каза маймунът.
Въздъхнах. Водата ми и без това беше малко, а тя  е  дефицитна в планината.
- Вода, - съгласих се, вадейки от раницата еднолитров термос. Повече си струва да носиш леки пластмасови бутилки. Изпиваш, хвърляш... е, или прибираш обратно в раницата, ако ти е жал за природата. Тежат грамове, не дрънкат... Просто някои вещи не ги забелязваш в ежедневието, ползваш ги като даденост.
- Вода, - каза маймунът, връщайки термоса. На дъното му едва-едва бълбукаше, затворих капачката  и го прибрах в раницата.
- Сън, - каза маймунът.
- Сън, - отговорих аз.
Голям разговор. Но нищо не можеш да направиш, така са им устроени мозъците...
Заспах спокойно и дълбоко. Маймунът е най-добрия страж, спи много леко, слухът  и нощното му зрение са превъзходни. Ако се появи опасност, той разбира се ще духне. Но преди това ще ме събуди - с вик или побутване. Това им е в гените.
А вие сигурно си помислихте, че съм поделил храната и водата с говореща маймуна от алтруизъм? От благодарност за информацията. И заради спокойния сън.
Е, добре... от алтруизъм също.
Маймунът седна на камъните до мен, после се търкулна към спалния чувал. Козината им е забележителна, могат да спят и на голите влажни камъни. Но ако наблизо има нещо топло - кой няма да се възползва?