* * *
Както и предполагах на сутринта до мен нямаше никого. маймунът си беше отишъл тихо и незабележимо още преди разсъмване. Там, където беше спал, беше внимателно подредена спирала от малки камъчета. В центъра и лежеше мътно-зелен полиран камък. Взех го и го завъртях между пръстите си. Разбира се, не беше изумруд. Хризопраз. Не че съм толкова умен, това е общоизвестен факт - маймуните завършват "благодарствената спирала" с хризопраз. Камъкът не е скъп, но е красив, а този даже беше хубаво полиран.
Сложих камъка в джоба си. Маймуните ги носят в устата си, но те са много чистоплътни... същества.
Времето продължаваше да ме радва. С настъпването на утрото, разбира се, стана съвсем хладно, не повече от пет градуса. Но небето беше ясно, на изток розовееше, нямаше вятър. Бързо събрах багажа си и тръгнах нагоре по склона, към седловината. Честно да си кажа, ужасно ми омръзна това преследване.
И още преди да достигна билото, разбрах, че преследването завърши. Замириса ми на тютюн.
Наведох се, свалих автомата от рамото , после пуснах раницата - щях да се върна после за нея. Скочих и с бързи крачки преодолях двадесет метра, след което рязко се изправих.
Нарушителят беше на двайсет метра от мен. Веднага след седловината склонът рязко слизаше надолу и когато го беше застигнала тъмнината той си беше устроил лагер там. Имаше малка палатка близо до вкопан в земята голям камък, на спиртника - същия, какъвто имах аз - се вареше чай или кафе. А самия той в този момент щедро поливаше камъка, поднасяйки цигара към устата си със свободната ръка.
По-добре не бих могъл да си го представя.
Хванах автомата в готовност и тръгнах към него. След десет секунди нарушителят ме чу и рязко се обърна.
- Freeze! - извиках аз. - Стой! Alto! Halt!
По принцип не се съмнявах, че е руснак. Подсказваха го вродената ми наблюдателност, жизнения опит, инстинктите и марката "Експедиция" на палатката.
Нарушителят прецени ситуацията моментално.
- Братко! - изкрещя той, бързо закопчавайки панталона си. Цигарата изпадна от устата му. - хора! Ура! Каква радост!
Приближих се и спрях на няколко крачки от него. Повдигнах дулото на автомата и сухо казах:
- Покажи дясната китка.
Вече ми беше ясно от поведението му, но все пак...
Нарушителят се намръщи. Беше млад мъж, на около 25 години, с грубо лице, леко разкривено от лошо скритата мисъл "тук аз съм по-хитрия, всеки ще преметна!" За мое съжаление и заедно с това огорчение - лицето му ми беше непознато. Не бях го виждал в нито една картотека - нито на ясните черно-бели снимки, нито на рисунките, направени от художниците по описание...
- Защо? - попита мъжът. - Защо си насочил оръжие към мен? Къде съм? Кой си ти?
Усмихнах се. Когато е за първи път, не се случва така, изобщо не е така...
- Искам да проверя дали имаш татуировка, - любезно съобщих аз. - Държа те на мушка за да не направиш някоя глупост. Ти си на прохода между Кландал и Лорей. Аз съм поручик от Граничния корпус на територията на Клондал. Можеш да ме наричаш Иван. Просто защото това не е истинското ми име.
Нарушителят направи гримаса и показа китката си. Нямаше татуировка. Белези, грим или други признаци, че се е опитвал да я скрие също нямаше. Имам опитно око за тези неща.
- За кой път си в Центрум? - попитах.
- Къде? - мъжът се намръщи. - Тръгнах на поход и се загубих. Какъв е този Центрум?
Не се справяше с ролята. Виждах това. И той разбра, че аз съм разбрал. Като цяло - позната история.
- Добре, - казах аз. - Според устава на Граничния корпус съм длъжен да ти обясня ситуацията и можеш да избереш как да постъпиш. Ситуацията е проста - съзнателно или несъзнателно си отворил порта от света Земя към света Центрум. Това не е престъпление, но се явява простъпка. Доколкото съм длъжен да се съобразя с това, че си жертва на случайността, няма да получиш наказание.
- Каква порта... - промърмори мрачно мъжът.
- Не знам. Голяма, малка... Имаш само три възможности. Първата е да дойдеш с мен в заставата, да получиш регистрация, да подпишеш митническия правилник и да го съблюдаваш в бъдеще. Втората възможност е да ти направя татуировка за това, че си имал един арест, след това се отправяш в къщи и никога повече не се връщаш тук. Третата възможност е да дойдеш с мен в заставата, да попълниш анкета, изпращаме я в Щаба на Корпуса и след одобрение получаваш шанса да станеш граничар. Разбра ли?
- Служил съм във флота, - съобщи мъжът. И ми показа лявата си ръка, на която синееше звездичка, татуирана между палеца и показалеца. Не съм свикнал да тъпча земята.
- Затова ли се влачеше така бавно, - усмихнах се аз. - Е, какво избираш?
- А, нищо, - усмихна се морякът. - Земляк, а не може ли с теб да се договорим?
- Искаш да дадеш подкуп ли? - уточних.
- Не, - въздъхна мъжът. - Виждам, че само ще си загубя времето... Добре, хайде към заставата...
Той вдигна ръце над главата си, сплете пръсти, извъртя китките си... и ми се струва че прошепна нещо.
Такъв бързо и красиво отварящ се портал дотогава не бях виждал!
А най-обидното беше, че порталът се отвори точно между двамата - двуметров кръг висящ във въздуха, маслено-блестящ, дъгоцветен, приличащ на странно сплескан сапунен мехур...
Беше безполезно да стрелям през портала. От тази, външната страна куршумът само ще рикошира или ще се сплеска - такива са свойствата на портите.
След миг порталът изчезна, а заедно с него и "морякът".
- Гадост, - казах аз. Но с облекчение, ако трябва да съм честен. Ако беше избрал да отиде в Корпуса, щяха да ми трябват два дни да го отведа до най-близката застава, като всяка секунда очаквам удар в гърба.
А да убивам, още повече земляци, не искам.
Без уважителна причина, то се знае.
Първо се върнах за раницата си. После изпих кафето, което беше направил "морякът", събрах палатката и я вързах на раницата. Както при всеки контрабандист и неговата раница беше тежка, на границата на разумното. Разбира се, че погледнах в нея..
Батерии. Пълна раница с батерии! Всякакви размери и видове. Най-вече АА, но имаше и ААА, големи цилиндрични за фенер, квадратни, миниатюрни "таблетки"... В Лорей такава стока много се търси. А моралните норми в учените са доста гъвкави, не обичат контрабандата само в случаите, когато контрабандистът продава на конкурентите им...
Разбира се, на мен не ми беше нужно такова количество батерии. Но нямаше и да ги изхвърля! Прецених тежестта - май можех да ги пренеса. Порталът ми беше средна работа, даже мога да кажа - посредствен. Но все някак си щях да мина.
Жалко само, че нямаше да мога да го направя така лесно и просто...
Въздъхвайки, се огледах, убедих се, че няма врагове наблизо и започнах да се събличам.
До голо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар