И след десети...

Преди написах една публикация "След девети..." и сега установих, че същото важи и за Десети ноември.
Може би един ден никой няма да забравя тази дата, така както е сега с Трети март да речем, а може би не.
Май ако го бяха направили официален празник т.е. почивен ден, няма да го забравяме.
Като сме безделници, да не сме без празници ;-)

Село, чието име се римува с Любов...

Само за един час с влак се стига до гара Бов в Искърския пролом. И понеже е близо му дойде реда чак сега.
И защото Балканът е най-трудната планина в България не успяхме да изпълним почти нищо от целите ми.
Не качихме връх Издремец, от който според една бабка от селото се виждат куполите на "Александър Невски".
Не стигнахме до хижа "Тръстеная"
Не намерихме пътеката за манастир "Седемте престола".
Върнахме се пак през Бов.
И разбира се леко се поскарахме с брат ми.
Но пък преизпълнихме други.
Надишахме се с чист въздух.
Насладихме се на прекрасните гледки на Искърския пролом и есенната гора.
Видяхме био ферма.
Качихме се до Манастирската поляна на билото.
Похапнахме вкусно в подножието на върха.
Поговорихме си с хора от селото и научихме интересни неща за мините, които сега са изоставени.
Смяхме се много.
Беше чудесно!
Толкова чудесно, че тази седмица пак ще ходим там, но този път ще тръгнем от манастира "Седемте престола", ще спим в хижа "Тръстеная" и ще слезем в Лъкатник.
Нямам търпение!

Торта с цветя

Вчера Пух имаше рожден ден и направих тази торта:

Достави ми истинско удоволствие и самото правене и реакцията на рожденичката!

Когато отношенията започват с лъжа

Ходя по интервюта за работа. Понякога е унизително, понякога интересно, понякога дори приятно. Но не става въпрос за това. Става въпрос за едно стандартно изречение, с което обикновено ме отпращат: "Ще ви се обадим". И колко пъти стана това? Нито веднъж.
Значи друго е, ако ми кажат, че ще ми се обадят, ако съм одобрена. Или ако аз самата настоявам да ми се обадят, а това не съвпада с техните планове и практика. Но защо самите те повдигат въпроса и дори без да съм поискала ми обещават нещо, което няма да изпълнят?
Преди една седмица интервюиращата дори ми повтори два пъти (защото може и не съм разбрала от първия) как до два дни ще ми се обадят "непременно, каквото и да е решението, дори да не ви одобрим". Оттогава минаха три пъти по два дни.
Та си мисля - те не ме одобриха за служител, а аз одобрявам ли ги за работодатели щом почват да ме лъжат още на интервюто?

Малка дневна мисъл...

Понякога седя и си мисля, а понякога просто седя...

Някои мисли за висшето образование

Става въпрос за висшето образование в България.
Напоследък много се говори за него.
Образователният министър се изказва по телевизията. Студентите също... Преподаватели и ректори...
Така че защо не и аз? ;-)

Та какво ми минава напоследък през ума в тази връзка:
Търся си работа и всяка седмица виждам обяви за хора, които да пишат курсови работи, реферати, проекти. Щом има предлагане, значи има и търсене. Що за студент ще плати 100 лева за нещо, което може и сам да сглоби за няколко часа? Защото аз преди съм писала, а сега се копи-пейства.
Всъщност знам отговора на въпроса какъв студент би си платил, защото пролетта правих две такива работи. Първата я направих безплатно, като услуга към приятел, но за втората им взех 50 лв. Пиша "им", защото се оказа, че съм изкарала хубави оценки на пет човека. Първата работа беше по Управленски информационни системи и ми отне един час заедно с оформянето, а втората по Управленско счетоводство и ми отне три часа, главно защото не бях учила този предмет в университета и ми се наложи да прочета учебника. Пък и таблици и формули се набират по-трудно. Бих ли дала пари за нещо, което ще ми отнеме 3 часа? Не. Би ли ги дал българският студент? Да.
А аз не кандидатствах по нито една от онези обяви - струваше ми доста нечистоплътна такава работа, дори когато бе услуга на приятел. И ми става гадно като си помисля, че неговата диплома ще бъде равностойна на моята, в която зад всяка оценка стои много труд.
Преди няколко месеца ходих на гости на една приятелка, брат и е доцент в еин престижен университет, който е възпят в песен - "триста марки и едно прасе". Г-н доцента се занимава именно с това - да организира писането на курсови работи от гладни, но кадърни студенти за некадърни, но платежоспособни такива. Сигурно и преподава в свободното си време, когато не се занимава със заведението, което държи на морето. Има два апартамента в центъра на София и покрай едната стена на хола му има наредени бутилки със скъп алкохол. Ама бройка...
Снощи гледах един студент как се оплаква, че няма да учи цял месец през зимата, а лятото ще бъде на стаж и така ще му останат само 15 дни почивка.
Днес прочетох, че министър Игнатов е казал, че имаме 37 държавни ВУЗ-а. Дори бездомните кучета в София могат да се класират, стига разбира се да има кой да им плати таксата.
Спомням си как есента гледах репортаж за Нов български университет - приема хора, които нямат дипломи, защото не са си взели матурата с тенденция догодина като го направят да преминат директно във втори курс.
Разбира се се сещам и за хубави неща - как моя позната като я скъсаха на изпита по висша математика не си плати, а седнахме, решавахме задачи и след една седмица изкара петица.
За едно момче, което влезе тази есен в Техническия университет и вече си е намерило работа като сервитьор.
Сетих се за един 40 годишен мъж, който учеше прилежно за всеки изпит за втора магистратура и изписа десет тетрадки, докато неговите колежки преписваха на всеки изпит и взеха дипломи без да научат и една стопанска операция.

Докато пишех това си спомних и за собствените си студентски години - гладни по виденовски, но подскачащи ентусиазирано по площадите.
И ми става тъжно за тези деца, които ще излязат на протест сега за да защитят топлината в университетските зали, правото да си купят курсова работа, да живеят на общежитие, да си вземат изпитите - честно или нечестно, да бъдат използвани от някой докато правят това. Всъщност ми стана тъжно, защото накрая ще им се наложи да порастнат и да станат цинични като мен.

Та много се говори за висшето образование напоследък. Дано е за добро!

"Няма нищо по-хубаво от лошото време"

Тематично...

Фрагменти

...Все още си търся работа и вече почвам да скучая, направо не е за вярване...
...Дочетох "Илион" на Дан Симънс, една от най-идейните фантастични книги, които съм чела. Излишно е да пиша други суперлативи - каквото и хубаво да кажа, няма да е достатъчно...
...Все повече и повече не мога да понасям президента Първанов. Не го понасях преди да стане президент. Няма да го понасям и след като вече не е...
...Вчера правих курабийки за пръв път от месеци, приличат на негърчета (не по вкус на сладките наречени така, а по цвят), но пък са вкусни въпреки това. Да, за всяко нещо се иска освен опит и постоянен тренинг...
...Иска ми се тази седмица да отида на планина и да ходя, да ходя, да ходя, да ходя...
...Вчера изгледах първия епизод на седми сезон на "Отчаяни съпруги", добър е...
...Днес изгледах втори епизод на седми сезон на "Доктор Хаус", много е добър. Първия го гледах три пъти - веднъж с английски субтитри, веднъж с български и веднъж дублиран. И трите пъти ми хареса...
...Минах половината на Кетъринговата мисия за рождения ден на играта Cafe World...
...Бивша колежка от работата ме помоли за помощ, ако и възложат тя да прави вестника. Хич не ми се иска да го правя след "красивото" изпращане от страна на шефовете, но пък тя не е виновна...
...Имам да напиша две писма, а много ме мързи да го направя, не съм добър приятел...
...Дори не знам защо пиша в този блог, явно стремежа човек да изрази себе си не само мислено е особено силен при някои индивиди...

Продуктите "Стара планина"

Все още не съм опитвала тези продукти "от чисто месо". Но гледах етикетите. И видях, че единственото по което се различават от останалите е липсата на соя. Иначе пак са наблъскани с вода, лой и Е-та.
Другият аспект, който не ми харесва е цената. Разликата е в няколко процента соя, иначе разходите са едни и същи, в края на крайщата се произвеждат в същите цехове, едва ли и работните заплати са повишени. Та значи влагането на няколко процента повече месо оскъпява продукта почти със 100%? Е как стана така? 5 години съм учила счетоводство, включително и ценообразуване, но както и да го смятам, не ми излиза разходите за един от материалите да оскъпяват толкова крайният продукт.
Има и нещо друго: цената на килограм кайма "Стара планина" е между 8 и 9 лева. Без да е ясно каква част от нея е сланина. Не е ли по-добре за мен да ида в някоя месарница или по-голям магазин, да си посоча парче месо, чията цена е 7 лева и то да бъде смляно пред очите ми?
От какъв зор ще си купя колбас, на който пише 10% вода и струва 9 лева, при положение, че в месарницата до нас страхотни свински котлети се продават по 8 лева?
И последно - откъде да съм сигурна, че наблюдаващият си е отворил широко и двете очи? Все още не си купувам продуктите на мандра "Пършевица", защото повярвах на собствените си очи, а не на проверяващите от Министерството на околната среда. Защо сега да се доверя, след като не съм видяла и една дейност в България неповлияна от корупция и шуро-баджанащина.
Все пак ще си купя някой скъп и чисто месен колбас, ако не от друго, поне от любопитство. Пък и да видя дали наистина е с толкова подобрен вкус.
Макар да се съмнявам, че ще си дам парите на вятъра.

Поредната хубава песен на "Атлас" :-)

Робин Худ, сексът и градът

Макар и с известно закъснение гледах "Робин Худ" от тази година и "Сексът и градът" 2.

Двата филма са толкова различни, че ми се струва едва ли не признак на лош вкус да ги вкарвам в една тема, но тъй като ги гледах в един ден - защо не?!

Робин Худ се оказа различен от традиционния. Ако филма се казваше по всякакъв друг начин нямаше да имам нищо против - щях да се насладя на интересната история, актьорския състав, любовната връзка, коварството на краля, баталните сцени, сценографията, достоверните костюми и мърсотия. Но не съм съгласна да си поръчам шоколадов сладолед, а да се окаже, че отдолу някой ми е напълнил чашата с ванилов.
Наистина накрая Робин Худ все пак се озова в гората, с лък и стрели и отряд изгнаници, които да предвожда. Тоест една последна лъжичка шоколад преди да свърши мелбата.
Приветствам идеята да се направи предистория на историята, грешката беше моя, че не прочетох предварително как ще се развие сюжета и той се размина с очакванията ми. Просто не обичам изненадите. Така че, хора от Холивуд, когато другия път решите да сте оригинални сложете подходящо заглавие, например "Как Робин Худ стана Робин Худ" ;-) И кажете кога да чакаме втората част, която предполагам сте замислили още преди да пуснете тази ;-)

За разлика от "Сексът и градът" 2, където нямаше никаква изненада. Два часа лека боза, значително по-слаб от първата част. Набляга се на дрехите и ориенталския лукс. Малко неща се случиха с героите, но е нормално - първата част свърши така хубаво и удовлетворяващо, че всеки опит да се развали това, като се промени нещо със сигурност щеше да предизвика недоволство сред почитателките.
Нямаше да ме е яд, ако не бяха направили това продължение, но със сигурност щеше да ме е яд, ако не го бях гледала.

В крайна сметка и двата филма си заслужаваха времето, което им отделих, макар и по различен начин. Традициите са хубаво нещо, както е хубаво и това, че понякога не са това, което бяха.

П.П. Так и не разбрах как Робин Лонгстрайд, който се правеше на Робърт Локсли по една време стана ХУД? Но няма и да се прежаля да гледам филма втори път за да разбера ;-)

След девети...

Ясно кой девети, поне за хората родени преди 1980 година.
Случи се вчера за пореден път. Дори не го усетих. Всяка друга година подочувах за разни прояви на доизживяващи дните си привърженици на червеното знаме и популисти бесепейци, но тази година не разбрах да е имало такива.
Истината е, че това минало все повече избледнява и дори за нас, преживелите манифестациите, сякаш е трудно да си представим, че го е имало.
Все едно първите 15 девети септември от живота ми са се изгубили.
Сигурно така е по-добре.
Дано същото се случи и с последните 20 десети ноември.

Приказки по телефона

9 септември - пред паметника на патриарх Евтимий и пред кино Одеон
10 септември - на Царевец и при езерото Ариана до Орлов мост
11 септември - на Телефоните и при Стълбите на Ректората

Художничката Албена Баева ще подари възможността за една приказка по телефона. Една малко странна, ексцентрична и необичайна идея, но и романтична, и по детски изненадваща.
Защото не само с хляб живее човек :-)

Всъщност правя тази публикация не заради хубавата идея на Албена Баева. Наясно съм, че за мен, която обичам интересните, необичайни неща и ценя различното, което ми носи хубав спомен дни наред,изживяването ще е хубаво. Наясно съм обаче, че има и хора, за които това е глупост, разсипия на човешки труд и пари и безмислено от каквато и да била гледна точка.
И все пак ми стана криво като прочетох първия коментрар след новината в dariknews.bg:
"От село - 07.09.2010 г. 16:03:38
Поредните ексцентрични глупости, по-добре да бяхте направили забавачка за деца!"
Дали този човек някога е разказал приказка на децата си или им пуска чалга канала и отива да пие две ракии, доволен че са го оставили на спокойствие?!

И аз искам да мога да връчвам ордени!

"Пловдивският митрополит Николай удостои с най-високото отличие „Свети апостол Ерм"- I степен пазарджишкия прокурор Стефан Янев и кмета на Община Пазарджик Тодор Попов за тяхното поведение при отстояването на християнските ценности, защитата на православната нравственост и морал, на светостта на брака, семейството и държавността. Решението бе взето по повод разразилата се дискусия около Пазарджик във връзка със скандалния чл. 14 от Наредбата за обществения ред, който забранява публичната демонстрация на сексуална и друга ориентация на обществени места.
Председателят на Общинския съвет в града Георги Йорданов получи от Пловдивската митрополия почетна грамота.
„Оказа се, че има лица, които в решението на Общинския съвет в Пазарджик са съзрели сериозна заплаха, заплаха за силите на брака, опитващи се всячески да ни наложат ново робство, робството на плътта, робството на похотта", каза дядо Николай в обръщението си в най-големия катедрален храм в Пазарджик „Света Богородица". "
dariknews.bg

Еееех, защо и за не мога да връча няколко ордена...

И всичките на "дядовците" от висшите етажи на Българската православна църква, да са ни живи и здрави, че то на малоумници е грехота да се пожелава лошо.

Първо бих им дала по един медал за незнаеща граници алчност. Имоти, злато, пари, коли, кучета, часовници... с какво ли не свързваме вече тези богоугодни хорица. С всичко друго само не и с бедност и аскетизъм.

Второ бих им дала и по един медал за тесногръдие. То дали е тесногръдие или нещо друго... Не остана гостуващ певец неанатемосан и хомосексуалист - неоплют. Вече почвам да си мисля, че в тая работа има нещо твърде лично, защото аз като съм чела Новия завет не съм запомнила точно думите: "Раздавайте анти-гей награди в мое име!". Дали пък светите хора не са имали някое неприятно изживяване в семинарията (или пък приятно, зависи от гледната точка) или пък им се иска да имат...

Трето бих им дала един медал за тшеславие и жажда за евтина популярност. Как пък не излезе един християнски чиновник (защото те са такива - чиновници, а не божии служители) и да каже, че е дал пари за болно дете, за изграждане на детска площадка, организирал е кухня за бедните. Ей, го - в градинката пред "Св. Седмочисленици" в София затвориха чешмата, а там ходят ежедневно хиляди хора, много деца. Как пък някой не се сети да отвори една чешма до църквата, да пият хората и да хвалят Господ и служителите му.

Четвърто бих им дала един медал за чревоугодничество, защото е видно че "тая шия не е от туршия". Поне малко да отслабнат, че ще им омалеят златните пръстени, дето са ги наредили по два на пръст.

Хайде стига толкова отличия, че няма да има къде да ги сложат а и съм обикновена християнка, къде ти ще давам аз каквото и да било на такива свети хора (освен пари, тях едва ли ще откажат, дори да съм хомосексуалист).

Пък и потривам ръце в очакване на приятната гледка на непорочните им задници в казаните. Свети Петър едва ли ще е толкова доверчив като българските медии и простодушния ни народ :-)

Погледнал се Илия - той пак в тия... и за Хасан се отнася същото, ако и да няма рима

"Главното мюфтийство в София бе оградено от охрана, изпратена от Недим Генджев, която не допуска служители на вероизповеданието да влизат в сградата.
Седмица преди мюсюлманския празник Рамазан Байрам върховете на вероизповеданието все още са в спор за това кой е легитимният представител на религиозната общност, след като Върховният касационен съд възстанови Недим Генджев на поста, но районните мюфтии отказват да признаят това решение и настояват за регистрация на избрания миналата година за главен мюфтия Мустафа Алиш Хаджи. През последните няколко месеца те организираха подписки и протести срещу „опита да им бъде наложен Генджев", предаде Дарик.
От мюфтийството бяха категорични, че няма да напуснат сградата, дори и ако трябва да нощуват в нея. Генджев пък заяви, че е чакал достатъчно след обявеното съдебно решение и е категоричен, че трябва да получи достъп до сградата."

dir.bg - 03 септември 2010

След излагацията на двата български синода, дойде ред и на братята мюсюлмани да се насладят на глупостта на мюфтийството си.

Както се казва - хубава работа, ама българска!

Май в нашата езическа държава най-големите атеисти са църковните служители, независимо от религията, която изповядват.

Боже, Боже, защо не слезеш да си прибереш вересиите?

След десет години или как се разделих с работодателя си

В сряда ми беше последния работен ден. Бях на тази работа десет години и скромно мога да заявя че я върших добре... поне през последните осем от тях. Защото първите две все пак се учех.
През последната година обаче ми стана тежко. Работното ми време се увеличи без основание, работата която преди вършех в къщи при човешки условия се наложи да правя при шум и студ през зимата... Започна едно безкрайно висене, клюки, проверки, набиване на канчета, подписи по няколко пъти на ден по списъци, следене с камера и шантаж със записите и т.н., и т.н.
Понеже не се бяхме разбрали така при сключването на договора, съвсем коректно подадох молба за напускане не когато на мен ми е удобно, а когато ще е най-добре за работодателя.
Все пак десет години са това!
И какво получих срещу лоялността си?
Натякване как преди десет години съм била без опит, но все пак съм взета на работа. Неблагодарница!
Пресмятане как работният ми ден е от шест часа, макар че аз както и да ги броя все излизаха повече, но очевидно освен че съм неблагодарна съм и неграмотна.
И вместо пожелание за успех накрая, подхвърлено в коридора питане дали съм върнала едни мизерни 132 лева, които ми бяха дадени в началото на годината за дрехи. Хвана ме срам заради човека срещу мен, който беше повярвал в богоподобността си! Да не говорим, че този въпрос беше безмислен, защото парите директно ми бяха удържани от последната заплата, ясно по чия заповед.
Все пак това престана да има значение, защото беше засенчено от хубавото сбогуване с всичките ми колеги! Всъщност признанието на тези хора ме интересува много повече от мнението на един минитиранин ;-)
Дай боже и те един ден да намерят сили, средства и възможности да си тръгнат оттам, пък макар и по такъв неприятен начин!

"Царят е гол!"

Едва ли има човек, който да не е чел Андерсеновата приказка, на края на която детето се провиква "Ама царят е гол!"
И едва ли остана човек в България, който да не е разбрал, че Божидар Димитров се провикна "Народът е шибан!"
И народът като чу истината за себе си се разсърди и почна да се обяснява, че не бил такъв.
Че вярно осем години триглавата ламя го уважаваше както си знае, но какво от това, тя може и да беше триглава, но другите и атрибути не са били три, а само един, така че не е било нищо особено.
Че преди това и други лами не го пропуснаха, но то не се брои защото е в името на демокрацията.
И преди това... и преди това...
Но народът яко се опитва да убеди и себе си, и медиите, и целия Интернет по света, че е честен и чака да дойде Принца на бял кон, за да пием всички после благата ракия. Дето вече бая се сгорчи...

Божидар Димитров трябва да разбере, че да си министър не е като да си директор на музей или водещ на телевизионно предаване. С властта идва и отговорността. С неприятното задължение да не казваш на царя, че е гол и на народа си, че "както кротичко си спал, някой тихо го е..."
А народът трябва да се събуди, да се вземе в ръце и да си вдигне гащите накрая, че от тези сношения ги ражда само недоносчета през последните двайсет... седемдесет... и аз не знам колко години?!?
Нали още през 1875 година Дядо Славейков пише следното:

НЕ СМЕ НАРОД
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

П.П. И аз съм от този народ, не се разграничавам, нито гледам на останалите отвисоко. Просто ми се иска да вярвам, че няма да крещя безмозъчно нито "Осанна", нито "Разпни го" преди да помисля.

Първопричината...

В неделя с брат ми бяхме на Витоша. Качихме Черни връх от Железница и го слязохме през Бистрица. Първоначалното ми намерение беше да слезем с автобус от хотел Морени, но се уставих да ме убеди за слизането пеша, едно защото имах силите да го направя, друго защото се полакомих да имам изкачване на Черни връх без превозни средства.
На слизане към Бистрица той си удари гловата в едно паднало през пътеката дърво и разбира се първопричината за това се оказах аз.
Първо, защото много бързах.
Второ, защото не пожелах да слезем през Драгалевци.
Трето, защото не се забавих да снимаме и не си хванахме рейса.
И т.н. и т.н.

Истината е, че се чувствам малко виновна, че това се случи, защото наистина аз вземах решенията - от определянето на целта ни, до пътя по който да минем.
От друга старна обаче къде е гаранцията, че на слизане през Драгалевци нямаше да ни се случи по-голямо нещатие? Или автобуса да катастрофира, ако го бяхме хванали. Или... тук се сещам за разказа "Ами ако...?" на Айзък Азимов:

Норман и Ливи бяха позакъсняли, естествено, тъй като хващането на влак винаги е под въпрос поради суетене в последната минута. Така че те трябваше да заемат последната празна седалка във вагона. Тя беше с лице по посока на движението; нямаше нищо пред нея освен седалката, която гледаше обратно на движението и бе опряна в стената на вагона. Докато Норман поставяше куфара върху багажника, Ливи малко се притесни.

Ако някоя двойка заемеше обратната седалка срещу тяхната, те щяха да зяпат отегчени лицата си през всичките часове на пътуването до Ню Йорк; или друго, което би било по-добре, щяха да издигнат по между си изкуствената бариера на вестниците. Въпреки това беше безсмислено да си пробват късмета и да потърсят друга свободна двойна седалка някъде из влака.

На Норман това не му пречеше и Ливи мъничко се разочарова. Обикновено настроенията им съвпадаха. Това, както казваше Норман, беше едно от нещата, които го караха да остава убеден, че се е оженил за когото трябва.

Той казваше:

— Ние се допълваме, Ливи, и това е ключов факт. Когато редиш пъзел и една част съвпадне с друга, това е то. Няма други възможности и няма други момичета.

А тя се изсмиваше и казваше:

— Ами ако ти не беше в автобуса точно в този ден, сигурно никога нямаше да ме срещнеш. Какво щеше да правиш тогава?

— Щях да си остана ерген. Естествено. Освен това, щях да те срещна покрай Джорджет някой друг ден.

— Нямаше да бъде същото.

— Разбира се, че щеше да бъде.

— Не, нямаше. Освен това, Джорджет никога нямаше да ме представи. Тя си падаше по теб и не е от този тип, дето ще позволи покрай нея да се създаде нова връзка.

— Какви безсмислици.

— Норман, ами ако ти беше дошъл една минута по-късно и беше хванал следващия автобус? Какво мислиш, че щеше да стане?

— Ами ако рибите имаха криле и вкупом отлетяха на върховете на планините, какво щяхме да ядем в петъците?

Но те бяха хванали автобуса, а рибите нямаха криле, така че бяха женени вече пет години и в петъците ядяха риба. И защото бяха женени от пет години, щяха да го отпразнуват, като прекарат една седмица в Ню Йорк.

Тогава тя си спомни сегашния проблем:

— Бих искала да си намерим някоя друга седалка.

— Естествено. И аз бих искал. Но седалката отсреща още не е заета, така че ще бъдем почти насаме поне до Провидънс, така или иначе.

Ливи беше неспокойна и се почувства като пророк, когато един дебел нисък човек се зададе по централната пътека на вагона. Добре, но откъде идваше? Влакът беше на средата на пътя си между Бостън и Провидънс и ако човекът имаше място, то защо не си стоеше на него? Тя измъкна несесера си и огледа отражението си в огледалцето. Имаше си теория, че ако не обърне внимание на ниския човек, то той ще ги отмине. Така че тя се съсредоточи върху кестенявите си коси, които в бързината да хванат влака се бяха поразрошили мъничко; върху сините си очи и върху малката си уста с пълни устни, които според Норман изглеждат сякаш са в непрекъсната целувка.

Помисли си, че не е зле.

Тогава вдигна очи и видя, че ниският човек е на отсрещната седалка. Той срещна очите й и се усмихна широко. Безброй бръчици се появиха в крайчетата на усмивката му. Той учтиво вдигна шапката си и я постави до себе си, върху черната кутия, която носеше. Кръг от бяла коса опасваше голямата плешивина на главата му, която изглеждаше като пустиня. Ливи не можа да не отвърне малко на усмивката му, но тогава прочете надписа на кутията и усмивката й помръкна. Тя се притисна до лакътя на Норман.

Норман погледна иззад вестника си. Той имаше забележително тъмни вежди, които почти се събираха над носа му, и му придаваха впечатляващо присъствие. Но те и тъмните очи под тях сега изразяваха само обичайното доволно и някак си удивено внимание към нея. Той каза:

— Какво става?

Дори не погледна към дебеланкото на отсрещната седалка.

Ливи направи каквото можа, за да отбележи какво вижда с недотам премерени жестове на ръката и главата си. Но ниският човек я гледаше и тя се почувства като глупачка, докато Норман я наблюдаваше с празен поглед.

Накрая тя го придърпа към себе си и прошепна:

— Не виждаш ли какво пише на неговата кутия?

Тя погледна пак и го прочете пак и нямаше грешка. Не беше много ясно, но в променливата светлина беше малко по-блестящо от чернотата на кутията. С разлят шрифт пишеше: „АМИ АКО“.

Ниският човек се усмихваше отново. Той кимна с глава и посочи към надписа и после към себе си няколко пъти.

— Трябва да е името му — каза Норман настрани.

— О, как би могло да бъде име на когото и да е? — отвърна Ливи.

Норман остави вестника.

— Ще ти покажа.

Той се поизправи и каза:

— Господин Ами?

Ниският човек го погледна с интерес.

— Имате ли малко време, г-н Ами?

Ниският човек извади от вътрешния си джоб голям часовник и кимна одобрително.

— Благодаря Ви, г-н Ами — каза Норман и отново прошепна:

— Видя ли, Ливи?

Норман щеше да се върне към вестника си, но ниският човек отваряше кутията си и същевременно периодично вдигаше пръст, за да привлече вниманието им. Това което извади, беше къс армирано стъкло, може би двайсет на трийсет сантиметра, и дебел около три сантиметра. Ръбовете му бяха загладени, ъглите заоблени и беше абсолютно невъзможно да видиш през него каквото и да е. След това извади метална рамка, в която стъклото си пасна удобно. Той постави съоръжението на коленете си и ги погледна гордо.

— За бога, Норман, това е някакво изображение — каза Ливи с внезапен интерес.

Норман погледна по-внимателно. След това погледна ниският дебеланко.

— Какво е това? Нов вид телевизия?

Ниският човек поклати глава и Ливи каза:

— Не, Норман, това сме ние.

— Какво?

— Не виждаш ли? Това е автобусът в който се срещнахме. Това си ти на задната седалка, с онова борсалино, дето го изхвърлих преди три години. А това сме Джорджет и аз, качваме се. Дебелата жена ни пречи. Ето! Не ни ли виждаш?

— Това е някаква илюзия — промърмори Норман.

— Но ти също го виждаш, нали? Ето защо той го нарича „Ами ако“. То ще ни покаже, какво би станало ако… Ами ако автобусът не беше се наклонил…

Тя беше сигурна в това нещо. Тя беше много възбудена и много сигурна в него. Когато погледна в къса стъкло, следобедното слънце притъмня, бъбренето на пътниците около тях затихна.

Сега тя си спомни този ден. Норман познаваше Джорджет и беше готов да й отстъпи мястото си, когато автобусът рязко зави и се наклони, при което хвърли Ливи в прегръдките му. Това беше смешно тъпа ситуация, но свърши работа. Тя беше толкова смутена, че първо е попаднала в прегръдките му, а после в разговор. Дори не се наложи Джорджет да ги представя един на друг. Когато слизаха от автобуса, той знаеше, че нещата вървят.

Тя все още можеше да си спомни как я наблюдаваше Джорджет, опитвайки се да изобрази усмивка, докато се разделяха. Приятелката й каза:

— Май че… Норман те хареса.

— О, не бъди глупава! Той просто беше възпитан. Но си го бива, нали?

Само шест месеца след това те се ожениха.

И сега отново се виждаше същият автобус с нея, Норман и Джорджет. Когато си помисли това, тихите шумове на влака, бързото трака-трак на колелетата напълно изчезнаха. Вместо тях тя усети горещата теснота на автобуса. Тъкмо се бяха качили с Джорджет на предишната спирка. Ливи се поклащаше леко, точно като останалите четиридесет пътника, всички в един монотонен и смешен ритъм. Тя каза:

— Някакъв човек те гледа, Джорджет, познаваш ли го?

— Мен ли? — Джорджет хвърли любопитен поглед през рамото си. Дългите й изкуствени мигли затрепкаха. — Познавам го малко. Какво мислиш, че иска?

— Нека да видим — каза Ливи. Тя се чувстваше доволна и малко лоша.

Джорджет имаше добре известен навик да пази своите познати мъже за себе си и беше голямо удоволствие да я подразниш по този начин. А освен това този изглеждаше доста… интересен. Ливи се промуши през купчината правостоящи и Джорджет я последва без особен ентусиазъм. Точно когато Ливи се намери пред седалката на младия мъж, автобусът се люшна тежко, влизайки в остър завой. Тя се протегна отчаяно към висящите дръжки. Пръстите й се впиха в една и я задържаха. Мина време, докато си поеме дъх. Просто изглеждаше, че няма достатъчно близка дръжка, за която да се хване. Някак си тя почувства, че по всички закони на природата би трябвало да падне.

Младият мъж не я погледна. Той се усмихваше на Джорджет, ставайки от мястото си. Имаше изумителни вежди, които му придаваха доста компетентен и самоуверен вид. Ливи реши, че определено го харесва.

Джорджет каза:

— О не, не се притеснявай. Слизаме след две спирки.

Слязоха. Ливи рече:

— Мислех че отиваме в „Сачс“.

— Да. Само че се сетих за нещо, което трябва да свърша тук. Няма да отнеме повече от минута.



— Следваща спирка, Провидънс! — прогърмя високоговорителят. Влакът намаляваше и светът на миналото потъна пак в парчето стъкло. Мъжът насреща все още им се усмихваше.

Ливи се обърна към Норман. Тя беше малко уплашена.

— Как ти се струва, а?

— Какво става с времето? Не би могло да сме вече в Провидънс, нали? — каза той и погледна часовника си. — Предполагам че сме — след това се обърна към Ливи. — Ти усети ли времето?

— Значи ти си го видял? — тя се смръщи. — Е, това е типично за Джорджет. Сигурна съм, че нямаше друга причина да слезем, освен тази да предотврати моята среща с теб. От колко време познаваше тогава Джорджет, Норман?

— Не много отдавна. Просто достатъчно, че да мога да я различа и да знам, че трябва да й отстъпя мястото си.

Ливи нацупи устните си.

Норман се захили:

— Не трябва да ревнуваш от „ами ако“ хлапе. Пък и каква е разликата? Аз бях достатъчно заинтригуван от теб, за да си намеря начин да се срещнем.

— Ти дори не ме погледна.

— Не бих и могъл.

— Тогава как щеше да ме срещнеш?

— Някак си. Не знам как. Но надявам се забелязваш, че спорът, който водим, е доста тъп.

Влакът вече излизаше от Провидънс. Ливи усещаше тревога в себе си. Ниският човек беше следил шепота им и свали усмивката от лицето си, за да им покаже че разбира. Тя му каза:

— Можете ли да ни покажете още?

Норман я прекъсна:

— Чакай сега, Ливи. Какво си мислиш, че искаш да направиш?

— Искам да видя деня на сватбата ни. Какъв щеше да е той ако бях успяла да се хвана за дръжката?

Норман беше видимо ядосан.

— Виж, това не е честно. Бихме могли да не се оженим точно в този ден, нали?

Но тя каза:

— Бихте ли ми го показали, г-н Ами? — и дебеланкото кимна утвърдително.

Парчето стъкло оживя отново, просветлявайки малко. След това светлината се събра и кондензира във фигури. В ушите на Ливи звучеше тихичко музика от орган.

Норман рече с облекчение:

— Е, ето ме и мен. Това е нашата сватба. Доволна ли си?

Звуците на влака изчезнаха отново и последното нещо, което чу Ливи, беше собственият й глас:

— Да, ти си там. Но къде съм аз?





Ливи беше доста назад в черквата. За момент даже се изненада, че е сред поканените. През последните месеци тя се беше отделяла все повече и повече от Джорджет, без дори да знае защо. Беше чула за годежа с Норман, от обща позната. Тя си спомняше много ясно този ден, преди шест месеца, когато за първи път го срещна в трамвая. Това беше точно времето, в което Джорджет умело я скри от неговия поглед. След това тя го бе срещала няколко пъти, при различни обстоятелства, но винаги с Джорджет, която беше между тях.

Е, нямаше причини за разочарование; този мъж със сигурност не беше за нея. Джорджет, помисли си тя, изглеждаше по-красива отколкото беше в действителност. А той наистина беше много готин.

Тя се почувства тъжна и доста опустошена, мислеше си, че нещо беше станало погрешно — нещо, което не можеше точно да дефинира в главата си. Джорджет беше преминала по пътеката между пейките без да даде вид че я забелязва, но преди това Ливи беше срещнала неговите очи и бе му се усмихнала. Ливи си мислеше, че той се бе усмихнал в отговор. Отдалеч тя чу думите, които достигнаха глухо до нея: „Провъзгласявам ви за…“





Шумът на влака се появи отново. Една жена се движеше криволичейки по пътеката, мъкнейки малко момченце към местата им. От време на време се чуваше момичешки смях, който идваше от средата на вагона, където имаше компания от четири тинейджърки. Кондукторът бързаше нанякъде, зает с някакви тайни дреболии.

Ливи се беше сковала след всичко, което видя. Тя седеше там, гледаше право пред себе си, докато дърветата отвън преминаваха като непрекъсната зелена линия и телеграфните стълбове препускаха назад. Тя каза:

— Тази, за която ти се ожени, беше тя.

Той я погледна втренчено за миг, след това ъгълчето на устните му трепна. Норман каза внимателно:

— Това не беше наистина, Оливия. Ти все още си моя жена, нали знаеш. Просто помисли няколко минути и за това.

Тя се обърна към него.

— Да, ти се ожени за мен — защото паднах в прегръдките ти. Ако не бях, ти щеше да се ожениш за Джорджет. Ако тя не беше те поискала, ти щеше да се ожениш за някоя друга. Ти щеше да се ожениш за която и да е. Толкова по въпроса за твоите части от пъзел.

— Е, проклет да съм! — каза Норман много бавно. Той сложи и двете ръце на главата си, опъвайки косата над ушите, където тя имаше навика да се къдри. За момент това го правеше да изглежда притеснен.

— Виж сега, Ливи, правиш тъп скандал заради някакви глупави магьоснически номера. Не можеш да ме обвиняваш в нещо, което не съм направил.

— Щеше да го направиш.

— Откъде знаеш?

— Ами, видях го.

— А аз видях някакви смешни опити за хипноза, предполагам.

Изведнъж гласът му се усили от гняв. Той се обърна към ниския човек:

— Писна ми от теб, г-н Ако, или както там ти е името. Разкарай се оттук. Не ни трябваш. Разкарай се оттук, преди да съм изхвърлил твоето малко чудо през прозореца, а след него и теб.

Ливи го смушка с лакът:

— Престани! Престани! Намираме се във влак, пълен с хора.

Ниският човек се притисна в ъгъла на своята седалка, колкото можеше по-далеч от тях и скри кутията зад гърба си. Норман го погледна, след това погледна Ливи, а след това възрастната госпожа от другата страна на пътеката, която го наблюдаваше с мълчаливо неодобрение.

Той стана розов от притеснение и й отвърна с рязко кимване. Сред ледена тишина влакът премина през Ню Лондон.

Петнайсет минути след като минаха през Ню Лондон Норман каза:

— Ливи!

Тя си мълчеше. Гледаше през прозореца, но не виждаше друго освен стъклото.

Той пак каза:

— Ливи! Отговори ми, Ливи!

— Какво искаш? — каза заядливо тя.

— Виж, това са глупости. Не знам как го прави този приятел, но дори да е истински, ти не беше честна. Защо спря дотам? Да предположим, че аз се бях оженил за Джорджет, мислиш ли, че ти щеше да останеш стара мома? От всичко, което знам, следва, че ти си била вече омъжена, когато аз, наужким, се женя. Може би, точно заради това и аз се ожених за Джорджет — каза Норман.

— Не съм била омъжена.

— Откъде знаеш?

— Не знам със сигурност. Но го чувствах докато гледах.

— Тогава си щяла да се омъжиш следващата година.

Ливи се ядоса. Фактът, че осъзнаваше, че вината да се ядоса е само в нея, никак не я успокои. Напротив, тя се ядоса още повече.

— Дори да го бях направила, това не би било твоя работа — каза тя.

— Не би било, разбира се. Но доказва идеята ми, че в реалния свят не би трябвало да си търсим отговорност за разни „ами ако…“.

Ноздрите на Ливи се разшириха. Тя не каза нищо.

— Виж! Помниш ли голямото празнуване на Нова година у Уини, по-миналата година?

— Естествено, че го помня. Ти разля цяла чаша алкохол върху мен.

— Това няма нищо общо, и освен това беше съдържанието на един шейкър за коктейли. Това, което се опитвам да кажа е, че тази Уини беше почти най-добрата ти приятелка и беше такава много преди да се омъжиш за мен.

— И какво от това?

— И Джорджет беше нейна приятелка, нали?

— Да.

— Добре тогава. Ти и Джорджет щяхте да бъдете на това парти независимо за коя от вас се бях омъжил. Нека той ни покаже празненството, когато съм вече женен за Джорджет, и обзалагам се, ти ще бъдеш на него или с гадже или вече омъжена.

Ливи се притесни. Тя просто се уплаши от това.

— Страх ли те е да опиташ? — каза той.

И това, разбира се, я накара да се реши. Тя се обърна вбесена към него:

— Не, не ме е страх. И се надявам да съм вече омъжена! Няма причина да съжалявам за теб. Още повече ми се ще да видя как разливаш шейкъра върху Джорджет. Ще ти извади душата и то пред всички. Познавам я. Може би тогава ще видиш някаква разлика в частите от пъзела, а? — Тя се обърна напред и ядосано преплете ръце пред гърдите си.

Норман погледна към ниския човек, но нямаше нужда да казва нищо. Стъкленият къс вече беше в рамката си. Слънцето блестеше от запад и кичурите бяла коса, ограждащи темето на дебеланкото, бяха порозовели по краищата си.

Норман каза напрегнат:

— Готови ли сме?

Ливи потръпна и шумът на влака изчезна отново.





Ливи стоеше още потръпвайки от студа в антрето. Тъкмо си бе свалила палтото, обсипано със снежинки, и голите й ръце още бяха настръхнали от допира с хладния въздух.

Тя отговори на виковете за поздрав към нея с едно нейно „Честита Нова година!“, повишавайки глас, за да надвика воя на радиото. Острият глас на Джорджет беше почти първото нещо, което чу като влизаше и сега се запъти към нея. Не беше виждала Джорджет или Норман седмици наред.

Джорджет повдигна вежда, маниер, който бе усвоила явно отскоро, и каза:

— Няма ли никой с теб, Оливия? — нейните очи обиколиха всички и пак се върнаха на Ливи.

— Мисля, че Дик ще намине по-късно. Имаше нещо, което трябва да свърши точно сега — каза Ливи без грам интерес. И се почувства точно както го каза.

Джорджет се усмихна хитро:

— Е, Норман е тук. Това трябва да те спаси от самотата, скъпа. Поне едно време беше така.

И като каза това, Норман се появи от кухнята. Държеше шейкър за коктейли в ръка и гласът му прозвуча на фона на тракането на кубчетата лед в него:

— Стройте се, вие тълпа радващи се, и получете сместа, която ще ви накара да се радвате на тълпи. О, Ливи!

Той тръгна към нея, усмихвайки се за поздрав:

— Къде се беше скрила? Не съм те виждал едно двайсет години, като нищо. Какво става? Да не би Дик да не дава никой друг да те вижда?

— Напълни ми чашата, Норман — остро каза Джорджет.

— Ей сега — каза той, без да я погледне. — Искаш ли и ти, Ливи? Ще ти донеса чаша — той се обърна и всичко стана изведнъж.

— Внимавай! — изкрещя Ливи. Тя видя какво ще стане и усети остро, че това се е случвало преди, но малко по-различно. Петата му се закачи в ръба на килима; той се заклати, стараейки се да запази равновесие и изпусна шейкъра. Той сякаш изскочи от ръцете му и половин литър леденостудено питие заля Ливи отгоре додолу, чак до подгъва на роклята й.

Тя стоеше там, дишайки шумно. Ушите й заглъхнаха, за няколко неловки мига тя се опита да изтръска роклята си с непохватни жестове, докато Норман повтаряше с възходяща интонация:

— Проклятие! Проклятие!

Джорджет каза студено:

— Много лошо, Ливи. Случва се. Предполагам, че роклята не е много скъпа.

Ливи се обърна и избяга. Отиде в спалнята, която поне беше празна и приятно тиха. На светлината от лампата в дрешника тя порови в палтата на леглото, търсейки своето.

Норман влезе след нея.

— Виж, Ливи, не обръщай внимание на това, което каза тя. Дяволски съжалявам. Аз ще платя…

— Няма нищо. Не беше твоя вината — тя примигна да скрие сълзите без да се обръща към него. — Просто ще отида в къщи и ще се преоблека.

— Ще се върнеш ли?

— Не знам. Не мисля.

— Виж, Ливи… — топлите му пръсти бяха на раменете й. Ливи почувства неприятно, сълзливо усещане някъде дълбоко в себе си, сякаш се опитваше да се отскубне от лепкава паяжина и…





… шумът на влака пак се появи.

Нещо беше станало с времето докато тя беше там, в къса непрозрачно стъкло. Беше вече дълбок сумрак. Светлините на влака бяха включени. Но това нямаше значение. Тя сякаш се възстановяваше от раната в себе си.

Норман търкаше очите си с палец и показалец.

— Какво стана? — попита той.

— Просто свърши. Изведнъж — отговори му тя.

— Май скоро ще сме в Ню Хейвън. — Той погледна часовника си и поклати глава.

Ливи каза с учудване:

— Ти го разля върху мен.

— Е, така направих и в истинския живот.

— Но в истинския живот аз бях жена ти. Сега трябваше да го разлееш върху Джорджет. Не е ли това неприятна изненада? — но тя си мислеше за докосването на Норман; ръцете му върху раменете й…

Тя погледна към него с топло задоволство:

— Не бях омъжена.

— Не, не беше. Но това не беше ли този Дик Рейнхарт, с когото се мотаеше наоколо?

— Да.

— Не си мислила да се омъжваш за него, нали Ливи?

— Ревнуваш ли, Норман?

Норман изглеждаше смутен:

— От това? От този къс стъкло? Разбира се, че не!

— Не мисля, че бих се омъжила за него.

— Знаеш ли, бих искал да бяхме продължили. Мисля, че нещо щеше да се случи. — Той спря, след това продължи бавно. — По-добре, мисля, да бях направил това на някой друг в стаята.

— На Джорджет ли?

— Не давах и пет пари за Джорджет. Но ти не ми вярваш, предполагам.

— Може би ти вярвам — тя погледна нагоре към него: — Бях глупачка, Норман. Нека… нека си живеем нашия истински живот. Нека не си играем с всичко, което би станало „ако“.

Но той стисна ръцете й:

— Не, Ливи. Само още веднъж. Нека да видим какво бихме правили точно сега, Ливи. Точно в този момент! Ако се бях оженил за Джорджет.

Ливи беше малко уплашена.

— Недей, Норман.

Тя си мислеше за неговите очи, усмихващи се жадно към нея, докато държеше шейкъра, и докато Джорджет стоеше зад нея незабелязвана и ненужна. Тя не искаше да знае какво става след това. Тя искаше просто този живот сега, този добър живот.

Минаха и отминаха Ню Хейвън.

— Искам да опитам — каза Норман.

— Щом искаш… — Тя си помисли: „Нищо няма значение“. Нейните ръце се протегнаха и обвиха неговата. Тя я стисна здраво и докато я стискаше си помисли пак: „Нищо измислено не може да ми го отнеме“.

— Я го нагласи пак — каза Норман на ниския човек.

В жълтата светлина на вагона изглежда нещата ставаха по-бавно. Сякаш облаци се разкъсаха от слаб ветрец и стъкленият къс бавно се просветли.

— Има нещо нередно. Това сме пак ние двамата, точно както сме в момента — каза Норман.

Той беше прав. Две малки фигурки седяха на първата, по посока на движението, седалка във вагона. Сега образът се разширяваше — те се смаляваха в него.

— Това е същият влак — каза той — прозорецът отзад е точно същият, като…



Ливи беше заслепена от щастие. Тя каза:

— Бих искала да сме в Ню Йорк.

— Ще отнеме по-малко от час, скъпа — каза той, а след това: — Смятам да те целуна.

Направи движение като че ли ще започне да я целува.

— Не тук, Норман. Хората ни гледат.

Норман се отдръпна и каза:

— Трябваше да си вземем такси.

— От Бостън до Ню Йорк?

— А защо не? Спокойствието би си струвало.

— Много си смешен, когато играеш маниак — засмя се Ливи.

— Това не е просто игра. — Изведнъж гласът му стана по-дрезгав. — Не става дума за един час, скъпа, имам чувството, че съм чакал пет години.

— Аз също.

— Защо не те срещнах първо теб? Беше такава загуба на време.

— Горката Джорджет — отбеляза Ливи.

Норман се размърда нетърпеливо:

— Не я съжалявай, Ливи. Ние не сме избягали. Тя се зарадва да се отърве от мен.

— Знам. Точно затова казах: „горката Джорджет“. Аз просто я съжалявам за това, че не е могла да оцени какво има.

— Е, нали ти можеш — рече той, — както и колкото обаче да оценяваш какво имаш, не си и наполовината толкова доволна като мен от това, което аз имам.

— И ако споря, ще се разведеш ли?

— Само през трупа ми — засмя се Норман.

— Всичко това е толкова странно. Продължавам да си мисля: „Ами ако не беше разлял коктейла върху мен, в онзи момент, на онова парти?“ Нямаше да ме придружиш навън; нямаше нищо да ми кажеш; нямаше нищо да знам; всичко щеше да е толкова различно… всичко — каза Ливи.

— Глупости. Щеше да стане съвсем същото. Всичко това щеше да се случи някой друг път.

— Не знам — каза меко Ливи.





Шумовете на влака се промениха пак в шумове на влак. Навън вече проблясваха светлините на големия град и атмосферата на Ню Йорк се усещаше все по-осезателно. Вагонът се изпълни с пътници, които си разпределяха багажа.

Ливи стоеше като остров във бъркотията наоколо, докато Норман не я докосна.

Тя погледна към него и каза:

— Все пак частите на пъзела се наместиха най-сетне.

— Да — каза той.

Тя сложи ръката си върху неговата:

— Но това, което направих, не беше хубаво. Сгреших много. Мислех си, че като се имаме един друг, трябва да имаме всяка възможна разновидност на другия. Но тези възможни разновидности не са наша работа. Реалното е достатъчно. Разбираш ли какво искам да кажа?

Той кимна.

— Има милиони други „ами ако“, но не искам да знам какво се случва при който и да е от тях. Никога повече няма да кажа „ами ако“ — каза Ливи.

— Успокой се скъпа. Ето ти палтото — каза Норман и се пресегна за куфарите.

С внезапна острота в гласа Ливи попита:

— Къде е г-н Ако?

Норман бавно се обърна към празната седалка отсреща. Те огледаха заедно останалата част от вагона.

— Може би — рече Норман — той е отишъл в следващия вагон.

— Но защо? Освен това, не би оставил шапката си тук — и Ливи се наведе да я вдигне. Норман каза:

— Каква шапка?

Ливи сви пръсти в нищото, след това каза тихо:

— Тя беше тук… аз почти я докоснах. О, Норман, ами ако…

Норман сложи пръст на устните й:

— Скъпа…

— Съжалявам. Е, нека ти помогна с куфарите — каза тя.

Влакът се гмурна в тунела под Парк авеню и шумът на колелетата прерасна в грохот.

Ами ако бяхме тръгнали към Драгалевци?... ;-)

Страст в песен

Ако има глас и музика, от която една жена може да стигне до оргазъм, това е Гару и Belle!
Чуй ги тук --> Belle
или направо тук:

Нужно ли е да вграждаме сянката си в планината?

През последната седмица в Пирин паднаха три лавини, две от които взеха жертви.
Коментарите в dir.bg под новините за това бяха както и миналата година - от осанна до разпни го.
Част от хората се възмущават от безотговорността на загиналите и пострадалите, другите се възхищават на куража им.
Аз само ги съжалявам.
Обичам планината, в Пирин съм ходила два пъти и наистина е омагьосващ.
Но не бих останала там завинаги.