ЗАСТАВА /Сергей Лукяненко/

ГЛАВА 1

       Ако работата ти е свързана с чести пътувания за неопределено време, то тогава няма да завъдиш котка или куче. Даже с костенурка би имало проблеми. Впрочем, аз и не обичам костенурки. Така че остават единствено рибките.

       Застанах за секунда в полумрака на апартамента си, гледайки как на стената примигва лампичката на алармата. Хвърлих на пода раницата моята раница, раницата с трофеите, вързопа с дрехите, автомата и сгънатата палатка. Тръснах ръце за да възстановя кръвообращението и отидох към таблото. Бързо набрах кода и надписа "тревога" изчезна от малкия дисплей.

       Край, вече съм си вкъщи.

       В апартамента беше топло и задушно. Нормално - не си бях вкъщи три дена и през цялото време е стоял затворен. Първата ми работа беше да скрия оръжието в сейф, после да пусна климатика, а след това да погледна аквариума. Всичко беше наред - светлините бяха включени, автоматичната хранилка примигваше със зелен пламък, рибките спокойно плуваха, скаридите-филтратори седяха близо до филтрите, разперили мрежести крака. Най-флегматичните същества във вселената, в сравнение с тях дори ленивците са недопустимо подвижни. Седят насред потока на водата, ловят всичко, което носи течението и го пъхат в устата си... Добре им е на тези, които са се наредили така - седят си край течението и чакат какво ще им донесе то.

       Като се убедих, че вкъщи всичко е наред отидох да се изкъпя. Даже не трябваше и да се събличам. Постоях под топлата вода, облях се с хладка, после с гореща... Натърках се с душ-гел с аромат на кафе, а после си измих главата с ментов шампоан. Водата, която се стече от мен не беше чак черна, но видимо сива, мръсотията беше толкова, че гелът не започна веднага да се пени.

       След банята сложих дрехите си в пералнята, включих я и отидох в кухнята. Всичките три дни в Центрум ми се ядяха бъркани яйца с домати. За такова ядене няма проблем в Центрум, но така се получи, че веднага след пристигането си хукнах след контрабандистите и ги преследвах три дена, а яйцата и доматите не са такива продукти, които бих взел в раницата със себе си. "Морякът" бягаше доста бързо, това "бавно ходеше" му го казах единствено с възпитателна цел.

       Докато задушавах доматите и лука, погледнах какво има в хладилника, мимоходом включих телефонния секретар и с половин ухо изслушах какво е записал. Важни обаждания нямаше. Бяха звънели двама приятели и една приятелка. Всичките - с обичайните напоследък въпроси: "Пак ли те изпратиха в командировка?". Имаше автоматично обаждане от оператор, заплашващо че ще ми изключат телефона заради просрочена сметка от двайсет рубли. Какво пък ако го изключат? На кого му е нужен домашен телефон в ерата на мобилните? Бяха звънели и затворили няколко чудака, от тези, които не обичат да разговарят с телефонни секретари... На мобилния телефон имах няколко пропуснати повиквания от мама и няколко непознати номера, които нямах намерение да прозвънявам.

       Нарязах коравия, изсъхнал в хладилника хляб, подгрях го в микровълновата и започнах да чупя яйца над тигана. Телефонния секретар продължаваше да мърмори с чужди, далечни гласове.

       - Иван...

       А този глас ми беше познат! Замрях с последното здраво яйце в ръка.

       - Казвам се Александър... струва ми се, че се познаваме... - човекът направи пауза. - Виждали сме се... в Центрум. Ако бъркам - извинявайте много. Ако не... позвънете ми... когато се върнете... Искам да говоря с вас за нещо важно. Номерът ми е...

       Ето ти на!

       Счупих машинално последното яйце над тигана, изругах когато разбрах, че вътре е паднала черупка, извадих я, сложих капака на тигана. Какво да правя...

       Александър беше свой човек. Колега. Граничар. Началник.

       Нещо повече - той беше от нашата застава и от нашия отряд, един от седемте човека, живеещи на Земята, а работещи заедно в Центрум.

       И най-главното - преди три години той се натъкна на мен, съвършено объркан от попадането в друг свят. Успокои ме, обясни ми случващото се, отведе ме в заставата, уговори ме да стана граничар и ме взе в своя отряд.

       Нямах никакви причини да не му се доверявам. Общо взето, той не би имал никакви трудности да ме разследва - знаеше истинското ми име, възраст, дата на раждане и даже кой университет съм завършил. Аз също бих могъл да го намеря. Напълно случайно знаех фамилията му - Бобриков. Достатъчно рядка фамилия, търсенето в интернет щеше да ми отнеме не повече от пет минути.

       Но това не беше прието. В Центрум имаме един живот. На Земята - друг. Не трябва да ги смесваме и объркваме.

       Хвърлих на масата корковата подложка, сложих тигана върху нея, взех вилицата и почнах да ям. По времето на Центрум беше закуска, по земното време - обяд.

       За какво ми е звънял?

       Първата ми мисъл беше - "не се обаждай". Не се прави, че не знаеш, а при срещата в Центрум го погледни укорително, така че той сам да се осъзнае.

       А после хвърлих вилицата и даже без да обера от чинията останалите яйца, започнах да се обличам.

Broken Road

ЗАСТАВА /Сергей Лукяненко/

* * *

Както и предполагах на сутринта до мен нямаше никого. маймунът си беше отишъл тихо и незабележимо още преди разсъмване. Там, където беше спал, беше внимателно подредена спирала от малки камъчета. В центъра и лежеше мътно-зелен полиран камък. Взех го и го завъртях между пръстите си. Разбира се, не беше изумруд. Хризопраз. Не че съм толкова умен, това е общоизвестен факт - маймуните завършват "благодарствената спирала" с хризопраз. Камъкът не е скъп, но е красив, а този даже беше хубаво полиран.

Сложих камъка в джоба си. Маймуните ги носят в устата си, но те са много чистоплътни... същества.

Времето продължаваше да ме радва. С настъпването на утрото, разбира се, стана съвсем хладно, не повече от пет градуса. Но небето беше ясно, на изток розовееше, нямаше вятър. Бързо събрах багажа си и тръгнах нагоре по склона, към седловината. Честно да си кажа, ужасно ми омръзна това преследване.

И още преди да достигна билото, разбрах, че преследването завърши. Замириса ми на тютюн.

Наведох се, свалих автомата от рамото , после пуснах раницата - щях да се върна после за нея. Скочих и с бързи крачки преодолях двадесет метра, след което рязко се изправих.

Нарушителят беше на двайсет метра от мен. Веднага след седловината склонът рязко слизаше надолу и когато го беше застигнала тъмнината той си беше устроил лагер там. Имаше малка палатка близо до вкопан в земята голям камък, на спиртника - същия, какъвто имах аз - се вареше чай или кафе. А самия той в този момент щедро поливаше камъка, поднасяйки цигара към устата си със свободната ръка.

По-добре не бих могъл да си го представя.

Хванах автомата в готовност и тръгнах към него. След десет секунди нарушителят ме чу и рязко се обърна.

- Freeze! - извиках аз. - Стой! Alto! Halt!

По принцип не се съмнявах, че е руснак. Подсказваха го вродената ми наблюдателност, жизнения опит, инстинктите и марката "Експедиция" на палатката.

Нарушителят прецени ситуацията моментално.

- Братко! - изкрещя той, бързо закопчавайки панталона си. Цигарата изпадна от устата му. - хора! Ура! Каква радост!

Приближих се и спрях на няколко крачки от него. Повдигнах дулото на автомата и сухо казах:

- Покажи дясната китка.

Вече ми беше ясно от поведението му, но все пак...

Нарушителят се намръщи. Беше млад мъж, на около 25 години, с грубо лице, леко разкривено от лошо скритата мисъл "тук аз съм по-хитрия, всеки ще преметна!" За мое съжаление и заедно с това огорчение - лицето му ми беше непознато. Не бях го виждал в нито една картотека - нито на ясните черно-бели снимки, нито на рисунките, направени от художниците по описание...

- Защо? - попита мъжът. - Защо си насочил оръжие към мен? Къде съм? Кой си ти?

Усмихнах се. Когато е за първи път, не се случва така, изобщо не е така...

- Искам да проверя дали имаш татуировка, - любезно съобщих аз. - Държа те на мушка за да не направиш някоя глупост. Ти си на прохода между Кландал и Лорей. Аз съм поручик от Граничния корпус на територията на Клондал. Можеш да ме наричаш Иван. Просто защото това не е истинското ми име.

Нарушителят направи гримаса и показа китката си. Нямаше татуировка. Белези, грим или други признаци, че се е опитвал да я скрие също нямаше. Имам опитно око за тези неща.

- За кой път си в Центрум? - попитах.

- Къде? - мъжът се намръщи. - Тръгнах на поход и се загубих. Какъв е този Центрум?

Не се справяше с ролята. Виждах това. И той разбра, че аз съм разбрал. Като цяло - позната история.

- Добре, - казах аз. - Според устава на Граничния корпус съм длъжен да ти обясня ситуацията и можеш да избереш как да постъпиш. Ситуацията е проста - съзнателно или несъзнателно си отворил порта от света Земя към света Центрум. Това не е престъпление, но се явява простъпка. Доколкото съм длъжен да се съобразя с това, че си жертва на случайността, няма да получиш наказание.

- Каква порта... - промърмори мрачно мъжът.

- Не знам. Голяма, малка... Имаш само три възможности. Първата е да дойдеш с мен в заставата, да получиш регистрация, да подпишеш митническия правилник и да го съблюдаваш в бъдеще. Втората възможност е да ти направя татуировка за това, че си имал един арест, след това се отправяш в къщи и никога повече не се връщаш тук. Третата възможност е да дойдеш с мен в заставата, да попълниш анкета, изпращаме я в Щаба на Корпуса и след одобрение получаваш шанса да станеш граничар. Разбра ли?

- Служил съм във флота, - съобщи мъжът. И ми показа лявата си ръка, на която синееше звездичка, татуирана между палеца и показалеца. Не съм свикнал да тъпча земята.

- Затова ли се влачеше така бавно, - усмихнах се аз. - Е, какво избираш?

- А, нищо, - усмихна се морякът. - Земляк, а не може ли с теб да се договорим?

- Искаш да дадеш подкуп ли? - уточних.

- Не, - въздъхна мъжът. - Виждам, че само ще си загубя времето... Добре, хайде към заставата...

Той вдигна ръце над главата си, сплете пръсти, извъртя китките си... и ми се струва че прошепна нещо.

Такъв бързо и красиво отварящ се портал дотогава не бях виждал!

А най-обидното беше, че порталът се отвори точно между двамата - двуметров кръг висящ във въздуха, маслено-блестящ, дъгоцветен, приличащ на странно сплескан сапунен мехур...

Беше безполезно да стрелям през портала. От тази, външната страна куршумът само ще рикошира или ще се сплеска - такива са свойствата на портите.

След миг порталът изчезна, а заедно с него и "морякът".

- Гадост, - казах аз. Но с облекчение, ако трябва да съм честен. Ако беше избрал да отиде в Корпуса, щяха да ми трябват два дни да го отведа до най-близката застава, като всяка секунда очаквам удар в гърба.

А да убивам, още повече земляци, не искам.

Без уважителна причина, то се знае.

Първо се върнах за раницата си. После изпих кафето, което беше направил "морякът", събрах палатката и я вързах на раницата. Както при всеки контрабандист и неговата раница беше тежка, на границата на разумното. Разбира се, че погледнах в нея..

Батерии. Пълна раница с батерии! Всякакви размери и видове. Най-вече АА, но имаше и ААА, големи цилиндрични за фенер, квадратни, миниатюрни "таблетки"... В Лорей такава стока много се търси. А моралните норми в учените са доста гъвкави, не обичат контрабандата само в случаите, когато контрабандистът продава на конкурентите им...

Разбира се, на мен не ми беше нужно такова количество батерии. Но нямаше и да ги изхвърля! Прецених тежестта - май можех да ги пренеса. Порталът ми беше средна работа, даже мога да кажа - посредствен. Но все някак си щях да мина.

Жалко само, че нямаше да мога да го направя така лесно и просто...

Въздъхвайки, се огледах, убедих се, че няма врагове наблизо и започнах да се събличам.

До голо.

ЗАСТАВА /Сергей Лукяненко/

ПРОЛОГ
През нощта стана по-топло.
Отдавна разбрах, че времето в Центрум е променливо и се подчинява на някакви свои закони. Посред зима и  кучешки студ могат да дойдат два - три летни топли дни, а през лятото - да падне сняг и да завие виелица. Но това, че вечерта престанах да треперя от студ нямаше нищо общо с местния странен климат.
Просто спря пронизващия вятър и престана да ръми тихия унил дъждец. Ако имах термометър, то вероятно бих потвърдил, че температурата се изменила чисто субективно. Но и това ме радваше.
В планината се стъмва по-късно, отколкото в равнината, но за сметка на това по-бързо. До последно се надявах всичко да приключи днес, но  когато на небето изгряха първите ярки звезди, разбрах че е време да правя бивак.
Вечерта ме настигна почти на върха на прохода, ако имах още половин час щях да премина Синия Мост, формално разделящ Клондал и Лорей. За щастие само формално - до местата, където можех да се натъкна на лорейски инспектори имаше поне петдесет километра.
Стръмните склонове не са най-удобното място за бивак, макар и да не са толкова опасни като каньоните. Обаче нямаше вятър, дъждът престана, каменистата почва беше умерено влажна. Свалих автомата от рамото си, сложих го на големия плосък камък, свалих и раницата, извадих от нея парче брезент и го разстлах на сравнително равен участък. Отгоре сложих плъст - плътно килимче от вълна. Не е най-добрия заместник на туристическото шалте, но се налага да ползвам това, което може да предложи Центрум. Разгънах спалния чувал, извадих пакета с остатъците от дневната дажба и, седейки на шалтето, доядох твърдото сушено месо и сухари. На малък спиртник кипнах чаша кафе.
Може да звучи странно, но даже се чувствах уютно. Изглежда организмът ми се радваше, че няма дъжд и вятър. Облаците бяха паднали ниско, в подножието на планината, но в пролуките между тях виждах слабите отражения над Гранц - металургичния център на Клондал. После и те угаснаха - или мъглите се вдигнаха, или угасиха газовите факли в заводите. Аз отпивах от кафето, гризях твърдото като камък парче шоколад и гледах чистите и ярки звезди.
Обичам звездното небе над Центрум.
Все повече ми се доспиваше. Свалих наколенките и ги сложих под качулката на спалния чувал. разбира се, можеше вече да лягам, но ми се искаше да дочакам този, който ме следеше то половин час.
Чух стъпки зад мен. Внимателно вдигнах дясната си ръка. Стъпките спряха.
- Мир, - казах аз. - Легло. Храна.
Моя преследвач се поколеба за няколко секунди. После тих, нечовешки глас прошепна:
- Мир. Легло. Храна. Приятел.
- Не-враг, - уточних аз. Не си струва да се ангажираш с излишни обещания.
- не враг, - покорно повтори маймунът.
Едва тогава се обърнах, вече без да се старая да се движа бавно. Очите ми почти бяха привикнали с тъмнината, а звездната светлина беше достатъчна за да разгледам госта.
Маймунът беше голям - почти един метър на ръст. И наистина напомняше на земна маймуна, само дето се придвижваше на два крака и беше по-голям и тежък. Е, и разбира се, умееше да разговаря.
- Шоколад, - казах аз. - Сухари. Ябълка.
Маймуните не бяха месоядни. Макар че може и да ядяха насекоми, когато намираха в планината - никога няма да разбера.
- Ябълка, - каза маймунът, приближавайки се предпазливо. Опашката м убеше подвита  и трепереше между краката. боеше се. Не че често са били нападани, все пак уродите, които ходят на лов за говорящи същества не са много дори и сред хората. Даже и сред земните хора. Но има всякакви.
Протегнах ябълка на маймуна. Малката лапка, приличаща на детска ръка се протегна страхливо и сграбчи подаръка.
- Човек, - казах аз. - Друг..., по дяволите, това няма да го разбереш... Човек. Не-аз. Проход.
маймунът замря, с ябълката в устата. Мислеше напрегнато. Ако този, когото преследвах се беше "сприятелил" с него, то маймунът нищо нямаше да ми каже. но едва ли малкото беззащитно животно щеше да рискува да се приближи до някого посред бял ден.
- Човек, - съгласи се маймунът. - Проход. Вечер.
Какъв умник! Даже разбра какво точно ме интересува. Изглежда съм изостанал едва-едва.
-Браво, - казах аз.
В общуването с маймуните има една трудност. Те произнасят (и изглежда разбират) само съществителните. Глаголите, даже най-простите - ям, пия, вървя - просто минават през съзнанието им. Някои от тях са способни да усвоят прилагателни и числителни. Но глаголите за тези малки забавни примати са загадка със седем печата.
- Храна. Сън. Утро, - казах аз.Станах, изтеглих шалтето и го сложих до спалния чувал.
Мислите си, че най-нужните вещи в планината са щеките, слънчевите очила, туристическите обувки? Е, да, ако щурмувате Еверест по снежните склонове - тогана навярно ще е така. Но ако преследвате човек на две-три хиляди метра надморска височина и ви трябва да ходите бързо и от време на време да стреляте, от много по-важни ще бъдат шалтето, наколенките и удобните планински маратонки. Честна дума! Спънете се и си разбийте коленете на камъните - и ще се убедите в това веднъж завинаги.
І Вода, - срамежливо каза маймунът.
Въздъхнах. Водата ми и без това беше малко, а тя  е  дефицитна в планината.
- Вода, - съгласих се, вадейки от раницата еднолитров термос. Повече си струва да носиш леки пластмасови бутилки. Изпиваш, хвърляш... е, или прибираш обратно в раницата, ако ти е жал за природата. Тежат грамове, не дрънкат... Просто някои вещи не ги забелязваш в ежедневието, ползваш ги като даденост.
- Вода, - каза маймунът, връщайки термоса. На дъното му едва-едва бълбукаше, затворих капачката  и го прибрах в раницата.
- Сън, - каза маймунът.
- Сън, - отговорих аз.
Голям разговор. Но нищо не можеш да направиш, така са им устроени мозъците...
Заспах спокойно и дълбоко. Маймунът е най-добрия страж, спи много леко, слухът  и нощното му зрение са превъзходни. Ако се появи опасност, той разбира се ще духне. Но преди това ще ме събуди - с вик или побутване. Това им е в гените.
А вие сигурно си помислихте, че съм поделил храната и водата с говореща маймуна от алтруизъм? От благодарност за информацията. И заради спокойния сън.
Е, добре... от алтруизъм също.
Маймунът седна на камъните до мен, после се търкулна към спалния чувал. Козината им е забележителна, могат да спят и на голите влажни камъни. Но ако наблизо има нещо топло - кой няма да се възползва?