ЗАСТАВА /Сергей Лукяненко/

... Бобриков се натъкна на мен два часа след като открих за пръв път портала към Центрум. Вече бях успял да премина през всички стадии на новака - оглеждах се, виках, бягах в кръг, щипах се до посиняване (макар в действителност никога да съм мислил, че човек може да провери дали спи по този начин), изпаднах в отчаяние и се смях истерично. Попаднах насред хълмисти степи, на хоризонта тъмнееха ниски планини, а километри наоколо - малки горички. И над всичко това се носеше такъв опияняващ мирис на треви, такава нечувана чистота на въздуха, че главата ми се замайваше от липсата на обичайните градски миазми.
Срещнахме се напълно случайно, въпреки че Бобриков се опитваше да обясни после как "имах предчувствие" и "нещо ме накара да мина през горичката...". Но всъщност той си правеше обичайния обход на линията - от стрелката, водеща до изоставения рудник в предбалкана на Сааранския хребет до шестнайсетия граничен пост. Тези места бяха спокойни, но пък близо до една от слабите точки, не минаваше и година без някой случайно да изскочи тук.
Бобриков видял следите от босите ми крака на глинестия бряг на малък извор (там пих вода, като дойдох при горичката) и, както по-късно разказваше, отпърво решил, че в Центрум е попаднал дивак. Или някакво чудо ме е пренесло от Африка-Азия-Латинска Америка, или (което се случваше още по-рядко в Клондал), от някакъв изостанал свят. Впрочем, когато Бобриков ме намери, аз вече бях успял да се оборудвам с нещо като набедрена превръзка и обувки. Да, в Центрум попаднах гол-голеничък, но в ръката си държах голяма хавлиена кърпа. С две парчета от нея омотах ходилата си, а с остатъка направих символичен набедреник. Когато граничарят ме видя, бях вече  зает с изработката на тояга - махах клончетата от един здрав клон с остър камък. И изглеждах толкова спокоен, че докато не ударих с камъка ръката си и не казах на целия свят какво мисля по въпроса, Бобриков продължаваше да се чуди дали съм дивак или не съм.
- Помага Бог! - чух зад гърба си. Подскочих, хванах тоягата по-удобно... и учудено се взрях в старика.
Бобриков (разбира се, името му научих много по-късно) тогава беше под седемдесет годишен. Сега вече е "над". Впрочем, той изглеждаше изключително добре - як, макар и не млад дядка, без побелели коси и без плешивина (после разбрах, че особено много се гордее с косата си), в стар брезентов анорак, с оръжие на гърба... Дядка - лесничей. Или дядка - ловец. Във всеки случай аз бях готов да го разцелувам - светът около мен, досега безлюдна безкрайна степ, изведнъж оживя.
Но Бобриков забеляза моя порив и с леко движение свали двуцевката от рамото си. Аз замрях. Дядката-лесничей май се оказа маниак-убиец?
- Покажи си ръцете, земляко, - напълно миролюбиво каза старецът. - Хвърли сопата, тя не ти е нужна. А ръцете си покажи.
Хвърлих недоправената тояга и протегнах ръце.
- Дясната китка, - уточни старецът.
- Прости невежеството ми! - озъбих се аз.
Бобриков, намиращ се на пет метра от мен, внимателно разгледа ръката ми. После кимна и метна оръжието на рамо.
- Не се сърди, земляко. Местата са такива... човек трябва да внимава. За пръв път ли си в Центрум?
- А какво е това? - отговорих с въпрос.
- Е, един такъв свят, - усмихвайки се, отвърна старецът. - ти си млад, трябва да си чел фантастика...
- Нищо и за никого не е трябвало, - промърморих аз, отпускайки ръцете си. - Може пък да съм неграмотен... Дядо, искаш да кажеш, че това е паралелен свят?
- Не, не паралелен. Централен, - поясни старецът. - Паралелните светове са паралелни един на друг, нали? А централния е като кръгчето на маргаритката. Другите светове са като листенцата около него. Разбра ли?
- Не вярвам, - искрено казах аз.
- А когато пропадна в портала - къде си мислеше, че отиваш? - усмихна се дядката.
- Какъв портал? - възкликнах. - Аз бях под душа, къпах се. После излязох, почнах да се трия... и се оказах тук.
Бобриков се намръщи.
- Така не става, драги. Трябва да е имало портал. А ти си го открил случайно. И си влязъл в него.
Отново се опитах да си спомня какво се случи точно преди да се пренеса тук от банята.
- Триех се, - повторих упорито. - После... после отстъпих назад...
А, - усмихна се Бобриков. - Разбрах. Огледален портал, също задна врата... е, или казано съвсем по народному - заднопроходно отверстие. Рядко срещано нещо, смешно... но се случва.
- Слушай, дядо, главата ми се замая, - помолих се аз. - Или стреляй, или обясни като хората!
Вместо отговор Бобриков свали раницата си, порови в нея, извади чисти, но видимо поизносени панталони и ми ги подаде.
- Дръж,        . Изпрани са, не се притеснявай.
Не ми беше до гнусливост. Намъкнах дядовите панталони (бяха ми леко малки, но за щастие Бобриков беше як старик), после приех металната манерка, която ми даде. Преглътнах. Както и подозирах, оказа се, че това не е вода. Съвсем не беше вода!
- Какво е... - прошепнах аз, връщайки манерката.
- Местна напитка. Напразно гримасничиш, не е по-лошо от уискито. Сега ще запалим и огън, ще си поговорим...
Недоправената сопа отиде в огъня, както и събраните в горичката сухи клони. Чак след това разбрах, че горичките и горите в Клондал са редки, може да се каже - изключение, и да се криеш в храсталаците не е най-добрата идея. А тогава седях, с отворена уста, и слушах това което Бобриков ми разказваше без да бърза.
- Аз съм граничар. Какво значи това мога да ти обяснявам дълго, а може и изобщо да не ти обяснявам, то си е ясно. Ние пазим проходите между световете. Хващаме контрабандистите и случайните нарушители, като теб например.
- А много ли има такива?
- Намират се. Или си мислиш, че да откриеш портал е уникална способност?
Вдигнах рамене.
- Порталът или портата - както и да го наречеш, е лесна работа. Може да ги отвори всеки.  Изглежда такова умение притежава всяко разумно същество. А всички портали водят в Центрум... - явно забеляза изражението на лицето ми и се смили: - Е, и обратно. Така че световете са много, но от всички тях можеш да попаднеш само в един. централният. Така и го наричаме - Центрум.
- Но защо за това не знаят всички? - бях поразен аз. - Ако всеки може да отвори портал...
- Ами... има подробности, - призна старецът. - При някои хора порталите съществуват по-малко от секунда. Или са толкова малки, че човек не може да мине през тях. Или условията на възникване са толкова невъзможни, че не се случват нито веднъж в живота. Ето при теб например - трябва да се съблечеш гол, да почнеш да се изтриваш с кърпа... - старецът се замисли, - не, кърпата не играе никаква роля. По-скоро трябва да извършваш такива движения с ръцете, сякаш се триеш. И при всички случаи има още нещо. Ето с това, драги, ще се занимаваш в следващите дни - да си спомниш какво правеше, когато откри прохода в Центрум и да се опиташ да го повториш. Защото иначе... - той вдигна рамене.
- Ще остана тук завинаги? - попитах тихо.
- Не, няма да останеш, освен ако не поискаш, - намръщи се Бобриков. - Аз ще те отведа вкъщи. В смисъл - на Земята. Моят портал издържа три секунди, ще успеем да прескочим и двамата. Но през остатъка от живота си ще си спомняш за различния свят, където си бил, ще тъгуваш, и ще се разкайваш, че си решил да се върнеш. Да се обзаложим ли?
Не оспорих думите му.
- А можеш и да останеш тук, - продължи Бобриков. - Ще ти намерим работа. Или при нас, граничарите, или при местните. Отношението към земляните е нормално.
- Че тук има ли живот? - учудих се аз. - Хора?
- Хора, - кимна старецът. - Даже са много приятни.
- И сигурно говорят руски, - пошегувах се.
- Не съвсем.
Не бях чел много фантастика, но си спомнях някои неща.
- Тогава, може би, като по чудо съм научил езика им, когато минах през вратата?
- През портата, това са портали, - поправи ме старецът. - Не, не позна. Имат си свой език, като звучене малко прилича на латински, но в общи линии няма нищо общо със земните езици.
- Тогава тук за нищо няма да ставам, - казах. - Не ме бива с езиците, даже английския не можах да науча.
- По-рано е било така, - отговори старецът. - Първите преминавания през портата действат на човек като мощен стимулатор. Два - три дена ще попиваш знанията като гъба. Ако се постараеш - за няколко дни ще проговориш спокойно на клондалски. Всъщност ти препоръчвам да научиш английски, когато се върнеш на Земята... и изобщо всичко, което ти се е искало да научиш, но не ти се е отдавало. Само че си разпредели умно тези дни, защото след всяко ново преминаване ефекта намалява и при петия или шестия път напълно изчезва. Така че сам избери какво ще ти е по-полезно в живота - кунг-фу или умението да сгъваш оригами. Какво работиш?
Поколебах се за секунда. Имаше ситуации, често при общуването с противоположния пол, когато моята професия звучеше добре. Но тук явно случаят беше друг...
- Музикант съм.
- Музикант? - старецът ме погледна съчувствено. -Няма голяма нужда от такива тук. Виж ако беше военен, инженер или лекар, щеше да се устроиш много добре. А какъв музикант си? На цигулка ли свириш или на пиано?
Това ме подразни. Имаше нещо насмешливо в назоваването на инструментите.
- Имам чувството, че никой не знае, че има и други инструменти. - изръмжах. Но Бобриков чакаше и аз му отговорих: - Мога и на пиано да свиря, не е кой знае колко трудно... Барабанист съм.
- Барабанчик? - уточни старецът.
Не се наричаме барабанчици, - обясних му аз. - Барабанист.
Старецът поклати глава.
- Не, не подхожда. В групата си се наричайте както искате, а тук ще те наричат барабанчик. Звучи красиво. В рок група ли *** ("Не мога да се сетя за дума на български, в оригинала е стучишь, а трябва да се върже и с кълвача в следващото изречение?" )
- Кълвачът *** (стучит) - започнах да се ядосвам аз.
- Извинявай, - кимна старецът. - В рок група ли свириш?
- Е... във всякакви. Аз всъщност съм тимпанист по образование. Но мога и на цимбали, и на барабани... Разбира се предимно в групи...
Но събеседникът ми вече не ме слушаше. Той се смееше, тихо, по-старчески, пляскайки с ръце и хихикайки, сякаш въздухът му не стигаше за истински смях.
- Тимпанист и цимбалист! Като те видях, реших че си опитен специалист по оцеляване... такава сопа беше сътворил! А ти... направил си палка за барабан, нали?
Мълчах, гледайки в огъня. Много ми се искаше да ударя на веселяка един зад врата. Без всякаква палка. Така... просто шамар... Но, първо, това беше възрастен човек, и второ - освен това ме спаси и ми разказа това онова... И трето, имаше оръжие. Това всъщност беше и най-убедителният довод.
- Извини ме, - каза Бобриков засмяно. - Просто се сетих... какъв е този човек, който удря с музикантите? Отговор - барабанчик?
- Благодаря, беше много смешно, - казах аз. - От един месец не го бях чувал.
Бобриков стана сериозен.
- Добре де, не си го слагай на сърцето. Прости на глупака... Как се казваш?
- Иван.
- Той пак се разсмя.
- Човек трябва да... Запомни две неща. Първо, ние не казваме истинските си имена. на никого. Даже на приятелите. Разбираш защо, нали?
- За да не ни намерят на Земята? - предположих.
- Точно така. Така че се наричаме с прякори. Моят е особено оригинален - Старче. А за останалите сме Ивановци. Всички руснаци са Ивановци, а всички рускини - Маши. Американците обикновено наричат Джон, въпреки че се срещат и такива, които оригиналничат... Американките са Мери. И така нататък. Препоръчвам ти и ти така да се наричаш.
- Нищо че това ми е истинското име?
- Считай, че ти е провървяло, - кимна Старчето. - Не трябва да свикваш. Е, какво решаваш, барабанчик? Мога да те изпратя вкъщи. Само ще трябва да ти направим татуировка на китката... черна окръжност. Не се страхувай - почти не боли! Това означава, че си попаднал случайно в Центрум, върнали са те вкъщи и ти обещаваш да не се връщаш повече... а ако все пак го направиш случайно, веднага да се предадеш на граничарите. Ако те бях хванал в контрабанда, но не се беше съпротивлявал, то първия път щях да ти поставя друга татуировка - защрихован черен кръг. Това означава, че си извън закона в Центрум и могат да те застрелят без съд и присъда.
- А твоята татуировка каква е? - попитах го?
Бобриков повдигна ръката си. На кожата му имаше кръст в черен кръг.
- Граничар. Както виждаш и случайно попадналия в Центрум човек може да получи знак на граничар. А нарушителя - вече не. Да се премахне тази татуировка е невъзможно.
- Но този, който сте пуснали с празен кръг, може сам да го запълни с кръст - отбелязах аз.
- Вярно е. Но не бих го посъветвал. Емблемата на граничните войски е само първата степен на разпознаването. Има още неща - той се усмихна - жестовете са полезни за запазване на тайните... Има пароли. Има още много неща, Иване. Е, какво решаваш? Да те заведа ли в къщи?
Представих си ресторанта, в който довечера ще седя зад барабаните, докато Гошо пее някакъв чуждестранен хит по поръчка на пияните посетители... |И се усмихнах. Не, няма да седя там тази вечер. Рок групата "Ъгълът на падението" може да си търси вече друг барабанист.
- Води ме в своята застава, дядо. Като бях малък, мечтаех на бъда граничар.
- Старче - поправи ме Бобриков. - Дядото е съвсем друг човек... Ще го видиш. А аз съм Старчето.
- А много ли има тук от нашите? - поинтересувах се.
- Деветдесет процента от граничарите се състои от жители на други светове, в по-голямата си част земляни - каза Бобриков. - В различните местности на Центрум често попадат жители от различни светове. Тук, в Клондал, повечето сме европейци и руснаци. И хората обикновено се сдружават със своите. Има австрийска застава, френска, полска...
На заставата пристигнахме вечерта - въпреки че Старчето ми даде назаем своите резервни вълнени чорапи, но те лошо заместваха обувките. В този момент аз вече поназнайвах това-онова за света, в който се бях озовал...