Застава /Сергей Лукяненко/

Глава 3

Вече се беше стъмнило, когато се изкачихме на хълма, където се намираше шестнадесета застава. Само хоризонта беше осветен от все по-разгарящото се зарево над Антария. Някак си бях убеден, че това не е електрическа светлина. Ако ме бяха накарали да го докажа, просто щях да вдигна рамене. Но дали защото цветът на светлината беше друг, или защото усещах някаква мекота, непривична за електричеството, но бях абсобютно уверен, че улиците на местните градове не са осветени от лампи с крушки.
Моите подозрения се потвърдиха при портата на заставата. Сградата беше оградена с два метра и половина висок дървен стобор, с бодлива тел отгоре. Портата беше необичайно тясна, явно през нея не влизаха нито автомобили, нито каруци. А встрани от нея висеше малка камбана с разръфано въже и фенер.
Фенерът беше прост, от ковано желязо, но без никакви украси. Чисто практична вещ. Също така беше газов. Под мътното стъкло имаше широка тръба, завършваща с назъбен кръг, над който подскачаше ярък, бял пламък. Фенерът беше щедро покрит с умрели мушички, явно не го бяха чистили скоро.
Старчето ми намигна и дръпна няколко пъти въженцето. Камбаната кухо издрънча. Зад оградата се чу лай на куче - нахъсано, но предпазливо.
- Граничарско куче? - опитах да се пошегувам.
. Не, просто бездомен помияр - махна с ръка Старчето. - Реагира на звъна на камбаната, изработва си хляба. А тази камбана отдавна трябваше да я сменим с нова.
- Искайте корабна камбана от началството - отново се пошегувах. Уви, или Старчето нямаше чувство за хумор или отдавна не се беше интересувал от случващото се в Русия.
(* През август 2010 година, по време на големите пожари в Русия, блогерът Александър Почков пише, че по времето на СССР е имало пожарни на всеки три села и корабни камбани, с които са оповестявали пожарите. И че сега всичко това е съсипано и разграбено. Главния редактор на радиостанцията "Ехо Москвы" препраща на Владимир Путин публикацията. Путин отговаря на сайта на радиостанцията, че от 140 години не е имало такова сухо лято, че пожари се случват навсякъде по света и че всички средства за подпомагане на пострадалите граждани вече са преведени. И че Почков може да получи камбана от губернатора на Тверска област. *)
- Да поискаш от началството... Управлението на граничната стража е доста условно, Барабанчик. До голяма степен се издържаме сами.
Това не отговаряше съвсем на представата ми за граничарска служба, но не тръгнах да доизяснявам. Зад вратата се чу шум и женски, недружелюбен глас попита:
- Кой се е домъкнал посред нощите?
- Аз съм, Вещице! - откликна весело Старчето. - Отваряй... водя гост. Младежът е скочил в Центрум направо от банята, без панталони!
- Тогава ще побързам! - отговори ехидно тази, която нарекоха Вещица и резетата изтракаха. Въпреки че бях с панталони (и остатъците от чорапите), се почувствах гол и жалък.
Портата се открехна и в тесния процеп видях ехидна стара вещица. Точно така я охарактеризирах мислено, въпреки че нямаше нищо зловещо нито в лицето, нито в дрехите и. Възрастна жена, със слаба структура, строга прическа, в скъп анцуг... Въпреки че големия пистолет в ръката би могъл да породи опасения. Честна дума обаче, пистолетът наистина беше най-безобидната част от нейната външност! Удивителен човешки характер - "вредна бабка", като "вредна" е още от раждането си, а "бабка" - от тридесетгодишна.
- Не е зле! - каза Вещицата, оглеждайки ме без притеснение. Отвори вратата по-широко. - Хайде, влизай, нечакан гостенино...
- Не съм се натискал - изръмжах в отговор. Краката ме боляха и бяха разранени до кръв, мушичките продължаваха да ме хапят и кожата ми пламтеше. - Вашия централен изобщо не ми е притрябвал!
- Центрум - поправи ме Вещицата. - Централен е Владимировския затвор, а това е просто Центрум. Доста се ежиш. Как се казваш?
(* Иван употребява думата "централ". Това са затвори, създадени през 19 век, подчинени на централното управление, за разлика от каторжническите затвори и от тези, които са се подчинявали на губернските затворнически инспекции. Владимирский централ е построен през 1783 година като затвор, централ започва да се нарича през 1906 година и в него са затваряли политически затворници при строг режим. Има песни за този затвор, а днес там има музей. *)
- Ваня - отговорих.
- А ти как го кръсти? - вещицата попита Старчето.
- Барабанчик.
- Ударник на комунистическия труд? - Вещицата отново се засмя неприятно.
(* На руски Старчето нарича Иван Ударник, което позволява на Вещицата да направи този каламбур. Лошото е, че разбирам такива моменти, но не знам как да ги преведа. *)
- Музикант. На всичко може да свири.
С гадно кискане и някакво гнусно мърморене под нос Вещицата тръгна към сградата на заставата. Старчето затвори вратата зад гърба ми.
- Леле че е... - поколебах се.
- Мръсница? - тихо уточни Старчето. - Не е така, Барабанчико. Тя е свястна. Това е нейния начин да проверява хората, кой колко време ще я изтърпи.
- Моето търпение няма да е много дълго.
- Ще видим - вдигна рамене Старчето. - Ей, Вещице! Дано да има гореща вода!
- Ако побързате, ще успеете да се измиете, топла е още. - Тя отговори, без да се обръща. - Дядото искаше да го изпера.
- Тогава да побързаме - Старчето се зарадва. - банята след път е най-хубавото нещо на света.
Не започнах да споря срещу тази мъдрост и докато се оглеждах любопитно го последвах през двора. Нямаше какво толкова да се гледа - кирпичената сграда на заставата, не много голяма, вкопана в земята, но в същото време двуетажна, с плосък покрив, от който стърчаха няколко комина. От единия се издигаше пушек. До къщата имаше дървена вишка, висока шест-седем метра, с малка кръгла площадка отгоре. Тя изглеждаше доста проста и занемарена, такава очакваш да видиш по-скоро някъде в полето, с дремещ под вишката стар стражар, отколкото в граничарска застава. Нямаше никого на вишката, а стълбата изглеждаше толкова нестабилна, че бих се поколебал да се кача без причина. Пред сградата имаше пилон, на който висеше сиво-бяло знаме. А малко по-далече - дървена барака, до нея неголяма купчина дърва за огрев, и настрани, както се очаква да бъде - дървена баня. Пред банята имаше голямо буре, на което беше подпряна стълба. От кучешката колибка, разположена вдясно от входа пролайваше куче, но вече по-тихо, изглежда беше решило, че тези които са пуснати вътре, временно се изключват от редиците на враговете.
Банята беше както се полага. Чисто преддверие, лавици, маса с все още горещ самовар. Сауната за шест човека наистина не беше успяла да изстине и вода имаше в изобилие. Интересно как ли докарват вода горе на хълма? Дали с кофи? Старчето бързо се съблече и като пъшкаше доволно се отправи към сауната. Аз направих същото.
Еднственото което ме смущаваше беше липсата на осветление, в сауната влизаше светлина само през прозорчето, намиращо се в преддверието, където Старчето запали светилник. Седнахме на пейките, като бавно се отпуснахме. После Старчето отиде при водата, в която натопи някакви треви, направи още пара. Почувствах че изранените ми крака отново започнаха да кървят, но реших да не им обръщам внимание.
- Лягай, сега ще донеса метличките - каза Старчето.
- Благодаря... - искрено отговорих, изтягайки се на пейката.
- Няма да се отървеш само с благодаря, втората метличка е за мен - усмихна се моят спасител. -Е, дръж се Барабанчико!
Държах се. Старчето удряше силно, но тялото ми се отзоваваше на метличката с благодарност. Никога по-рано не съм бил особен любител на банята. Но и никога не съм бил принуждаван да марширувам по пресечена местност...
- Старче, а няма ли тук електричество? - попитах. - Още ли не са го измислили?
- Измислено е, но няма! - подавайки ми метлата, отговори Старчето.
- В смисъл?
- Сложно е, Барабанчик. Виждаш ли, тук пластмасата не съществува.
- Каква пластмаса?
- Всякаква. Поливенилхлорид, полетилиен, епоксидна... даже целулоидната!
- Че целулоида пластмаса ли е? - попитах. В паметта ми изплува нещо от детството - по-голямо момче ми показва обикновено парче пластмаса и заговорнически ми казва "А сега ще направим димка!"
- Най-първата, образовани човече! Толкова ли лошо знаеш химията, въпреки че не си учил при Фурсенко!
(* Андре́й Алекса́ндрович Фу́рсенко - бил е министър на образованието от 2004 до 2012 година. *)
- Химията никога не ми е вървяла - признах си.
- Обръщай се - заповяда Старчето. - Прикрии се с ръце и се дръж. Тоест не се дръж за него, а просто се дръж, глупчо! И така, пластмасата тук се разлага за няколко часа. Някаква особеност на света Центрум. Учените я наричат "високомолекулярна чума". Доколкото знаем е започнала преди сто години. Пласмасите започнали да се разлагат в целия Центрум... поне тези, които са успели да изобретят. Развитието на световете ни си прилича, и при тях всички почнали да експериментират с електричеството по време на нещо като нашия двадесети век... и изведнъш се лишили от всякакава изолация!
- А каучука? - попитах.
- Да, има го в природата - съгласи се Старчето. - Но е малко и е много скъп. Разбира се, може да се прекара проводник без изолация, да се използва стъкло, порцелан... има начини. Но това веднага лишава електричеството от основното преимущество - ниска цена и лесно използване. Освен това - какво ще правиш с електричество без изолация? Най-много една проста лампичка да направиш. Няма електронни устройства, няма печатни платки.
- Хич не им е провървяло - съгласих се.
- Има и още нещо, с което още повече не им е провървяло, Барабанчик. Нефта им също се е разложил.
- Как?
- По същия начин като пластмасите. Това съсипало всички бензинови двигатели и енергетиката. Като цяло зависят от въглища и газ. Затова са парните локомотиви и цялостната... не, не бих казал изостаналост... консервативност на този свят. Центрум е царството на парните машини и дори с тях са отбелязали добър напредък!
- И как така се е случило това? - попитах. - От само себе си ли?
- Не, основната версия е, че това е било саботаж от друг свят - Старчето вдигна рамене. - Даже са му измислили име, "Огнището", също като центъра на заразата, от който започва чумата. Но нищо никой не знае , ако това е саботаж, досега не са се появили завоевателите. Може чумата да се е прехвърлила и при тях?
- Добре, че не е дошла при нас - обезпокоих се аз.
- Старчето хвърли метличката:
- Това беше, да отиваме във водата.
Преди втория тур направихме почивка и пихме чай. За мое учудване, чая беше банален "Липтън" в пакетчета.
- Носим си го от Земята - поясни Старчето. - Тук си имат техен чай, но е по-евтино да си носим от Земята. Изобщо, основното правило е - много неща са скъпи в единия свят и евтини в другия. Какво възниква в такава ситуация?
- Търговия.
- Ха. Търговия би възникнала, ако между световете има нормални пътища. А ако можеш да пренесеш товара само на гърба си? И точката, в която ще се появиш в Центрум е известна само приблизително, а в различен свят от Центрум можеш да попаднеш само с помощта на придружител от другия свят? Тогава какво?
- Бартерна търговия - отговорих мрачно. - Всички ще се съберат на битака в Центрум и ще разменят стоки.
- Контрабанда! - каза наставнически Старчето. На първо време възниква контрабанда. Разбира се, законите на Центрум изискват да се води именно цивилизована търговия. Във всяка населена територия, във всеки град има пазари, където може да донесеш стоки, като заплатиш на местните власти такса и да търгуваш. Но таксите са високи! А изкушението е голямо. Затова много се опитват да прекарат товарите през Центрум нелегално. А ние, граничарите, сме призвани да се борим с това.
- От какъв зор? - попитах. - Не, кажи ми честно, защо? Какъв е вашия интерес? Както разбирам, местните власти не ви хранят достатъчно добре. А вие им работите! Сигурно и под куршумите попадате?
- Случва се - кимна Старчето. - Но ти си юнак и задаваш правилните въпроси... Как да ти отговоря - възвишено или цинично?
- И така и иначе.
- Тогава първо възвишено. Във всичко трябва да има ред. Много неща, които са обичайни за един свят, в някой друг могат да предизвикат катастрофа.
- Наркотици?
- Не само. Съществуват обикновени неща, които попадайки на грешното място, могат да разрушат цивилизацията. Например книгите.
Изсумтях насмешливо.
- Напразно се смееш, Барабанчик. Какво може да направят Корана и Библията в свят, който не разбира понятието Бог? Но хайде да оставим настрана теософията... какво може да направи "Капиталът"? "Моята борба"? Теорията на "оранжевата революция"? Дори най-мирното и добронамерено описание на технологията за производство на пеницилина заедно с образци от гъбични култури...
- А какво общо има пеницилина?
- Представи си свят с ограничени ресурси. Много ограничени. Мизерно количество. Най-простите ресурси - храна, вода... И има равновесие само заради слабо развитата медицина, високата детска смъртност и подобни печални неща. При това хората там са добри, не глупави и любознателни, просто не им е провървяло със света. И изведнъж в този свят попада простата технология за борба с инфекциите. Възторг! Смъртността рязко спада. Продължителността на живота расте.
- И? - попитах.
- Започват войни, глад, канибализъм.
- Глупости - казах. - Не вярвам.
- А има такъв свят - спокойно отговори Старчето. - Точно с такава история. Бил е беден, но спокоен свят. След едно поколение станал още по-беден, но кървав. Ако искаш ще те заведем там... само трябва да ти намерим придружител от техния свят... и хубавичко да те подготвим. Опасно е там... а всичко започнало с пеницилина... Хайде, да вървим, аз също искам да се напаря.
Изглежда че сградата на заставата е била построена върху останките от някакво древно съоръжение. Стените бяха кирпичени, замазани с небрежност, която изглеждаше почти преднамерена и декоративна (макар да съм сигурен, че никой не си поставя такава цел). Тук там в тях се виждаха остатъци от стария каменен градеж, от грамадни, внимателно притиснати един до друг камъни. Виждаше се, че просто са възстановили руините, като са използвали тухли и са направили малък ремонт. Не са се затормозили да направят даже някакви прегради - цялото помещение на първия етаж представляваше една голяма стая, с размери около десет на петнадесет метра. Ако таванът беше по-висок, можеше да се нарича с гордост "зала", но щях да стигна тавана с ръка, ако се повдигнех на пръсти. Подът беше от небоядисани дъски, неголеми прозорци, направени по английски образец - с повдигащи се нагоре рамки. Няколкото врати очевидно скриваха или гардероби или килери.
Единия ъгъл явно използваха за кухня - там имаше желязна печка, на която стояха някакви тенджери, груб бюфет с посуда, маса и две дървени пейки. Другия ъгъл служеше за нещо като спортна зала - там имаше гири, малка щанга и шведска стена. А в центъра на стаята беше разположено огнище, в което гореше огън, нещо като открита от всички страни камина, с отиващ нагоре, към тавана, комин. Всичко това изглеждаше доста стилно и силно подозирах, че строежа е дело на човек с претенции за художествен вкус.
Около огнището бяха разпръснати кресла и дивани, които рязко контрастираха на обстановката. Хубава стара мебел, полирано дърво и изтъркана тъмна кожа. В едно от креслата седеше Вещицата и четеше книга - погледнах корицата и разбрах, че е на непознат за мен език. Графично буквите приличаха на латиница, но все пак бяха други. На дивана лежеше някакъв дребосък, със завита под одеалата глава.
- Честита баня -  приветства ни Вещицата, без да вдигне глава от книгата. - Яденето е на печката.
- Благодаря - казах.
- Станаха ли ти дрехите?
- Да, благодаря още веднъж - кимнах.
Дрехите намерих като излязохме от банята. Дънки моя размер, блуза, чорапи, обувки, бельо... Всичко необходимо.
- Тебе наистина ли те пренесе из под душа? - попита Вещицата. - Не по време на секс?
-А защо се интересуваш?
Тя ме погледна над книгата.
- Чисто прагматично. Способността да се отваря портал се появява при различни емоции. Има хора, които отварят портал от страх, други - от гняв, трети когато се напият... Случва се да има и такива, които се нуждаят от секс за това.
- А аз си мислех, че трябва да правиш някакви движения...
Тя изсумтя презрително.
- Също и движения. И даже думи. Един младеж се прехвърля докато пее любимата си мелодия. Но ти не слушай Старчето, въпреки всичко най-важното са емоциите. Спомни си как си се чуствал, докато си се къпал. Настроението, мислите...
- От сутринта се мъча да си спомня - вдигнах рамене. - Нищо особено! Измих се. Излязох от душ кабината... даже нямам вана, а вместо нея поставих кабина, с хидромасажор... Започнах да се трия... стъпих назад... И ето ме тук.
- Лошо - каза Вещицата, отново отваряйки книгата. - Две трети от хората, които веднъж откриват портал, никога повече не могат да повторят действията си.
- Хайде да вървим - бутна ме Старчето в гърба. - Не я слушай, тя обича да играе по нервите на хората...
- Само информирам младежа за реалната ситуация - отвърна Вещицата.
Седнахме на масата, Старчето сложи ядене за себе си и мен. Като цяло, то не заслужаваше по-специално име - разварените зеленчуци с месо приличаха на рагу, но за това трябваше да са ги готвили поне четиресет минути по малко.
Но аз бях гладен и не обръщах внимание на детайлите. Още повече, че Вещицата подхвърли, отново без да ни поглежда:
- Кулинарията не е ми е специалност.
Старчето се усмихна, извади от бюфета гарафа и три чаши, които напълни с тъмната течност. Вече без колебание изгълтах местното "уиски". Вещицата дойде да вземе чашата си сама, без да се откъсва от книгата. Изпи уискито на един дъх, сложи чашата на масата и се върна обратно.
- Интересна ли е книжката? - попита Старчето.
- Любовен роман - уклончиво каза Вещицата. - Той е красавец, герой, клондалски аристократ. Тя е пришелка от нашия свят, контрабандистка. Красива, млада и капризна. Той я хваща, но я съжалява и я пуска. Тя обещава да не се връща повече. Той започва да тъгува и се прехвърля в нашия свят... нататък става много смешно. Е, смешно за нас. Струва си дори само описанието на едно автомобилно състезание.... Когато се взривява парния котел на "Мерцедеса"...
Старчето се разсмя.
- Писателите съвсем са се побъркали! Как този аристократ ще се прехвърли при нас, ако е от Центрум?
- Любовта е предизвикала уникални способности в него - отговори просто Вещицата.
- Да бе - изсумтя Старчето. И поясни за мен: - Жителите на Центрум не могат да преминават в другите светове. Не могат да отварят портали, необходим е придружител, който да ги преведе...
- Придружител?
- Да, хора като нас. Които могат сами да минат през портала... а и да вземат със себе си още някого. А има много силни придружители, които могат да преведат цяла група, даже машина... Макар че е глупаво, разбира се, да влачиш машина в Центрум. Та така, които са по-силни, могат да преведат местните хора в другите светове. Но казват, че това не е много лесно. Порталите се стремят да се затворят преждевременно. Като че ли местните са свързани с ластаци с Центрум и той се опитва да ги придърпа обратно...
Той наля по още една чаша и прибра гарафата.
- Стига толкова. Въпреки че... ти да не беше пиян, когато попадна тук?
- Изпих две чаши - вдигнах рамене. - Свирихме в ресторанта, после пихме коняк преди да си тръгнем.
- Две? - уточни Старчето.
- Да. Точно.
- Тогава стига. На сутринта ще проверим какво ще стане. Нямаме душ, но аз ще ти поливам от кофата, а ти ще пробваш да повториш всичко...
Кимнах унило. В мен започнаха да се появяват сериозни съмнения, че ще успея да се върна у дома самостоятелно.
А ако ме преведе Старчето... дали съм готов за това? Не, мен напулно ме устроива животът ми. И изобщо съм човек доволен, не съм склонен към приключения, никога не съм мечтал да попадна в друг свят и да стана някакъв луд рицар с вълшебен меч, дори и като дете... но да живея, знаейки че наблизо има, ама наистина има други светове! И че някъде в мен е скрит ключът към тези светове, ключ, който веднъж съм намерил случайно и после съм загубил...
Но каква е алтернативата? Да остана да живея тук? В свят без електричество и машини? Да служа в неразбираемата "граничарска стража"? Не, и това не ми се искаше...
- Не бъде тъжен, Барабанчик - Старчето почуства настроението ми. - Ще се справим. Не си нито първия, нито последния...
Човекът, който спеше на дивана се размърда. От одеалата се показа ниско подстригана момчешка глава. Погледна ме мрачно. После и Старчето.
- Здравей, Дядо! - каза Старчето.
- Ъхъ - промърмори момчето и отново се зарови в одеялата.
Учудено погледнах Старчето.
- Е, да, хлапе - кимна Старчето. - Не се ориентирай по прякорите. В случая на мен ми отива. А при момчето - тъкмо напротив.
- А той граничар ли е? - изумих се аз.
- Да. Самоук! - Старчето говореше с такава гордост, все едно ставаше дума за сина му. - Самостоятелно е разбрал как да отваря портали. Изръшкал цял Клондал, станал много известен крадец в Антария. Сам разбираш, че крадец, който е способен мигновенно да избяга в друг свят е най-добрия крадец! Но накрая все пак го хванали. С хитрост. Трябвало да го бият с камшик, да му отсечат дясната ръка до китката и да го изпратят в лагер за превъзпитание на малолетни престъпници. Ние го измолихме, спасихме  и превъзпитахме...
Из под одеялото се разнесе недоволно мърморене.
- Стоплихме,  нахранихме, научихме на ум и разум! - повиши глас Старчето. - И не бучи там, че три дена ще миеш пода на цялата казарма!
- Струва ми се че вашата работа е доста опасна - внимателно казах аз.
- Има такова нещо - кимна Старчето.
- Но тогава трябваше ли да привличате детето...
- А имаше ли алтернатива? - учуди се Старчето. - Да го отведем у дома. И какво? Пак щеше да се върне. За да лишиш някого от способността да отваря портали, трябва да му нанесеш определени физически увреждания. Не съм готов за това! А така го държим под око, възпитаваме го...
Под одеялата се чу нещо казано не на руски.
- Утре ще миеш пода на спалнята, Дядо, - без да повишава тон произнесе Старчето. - Така е, Барабанчик, ако човек вече се е научил да ходи в Центрум - съдбата му е проста. Или ще стане контрабандист, или граничар, или ще се засели при местните. Но не си спомням някой човек да се е върнал в къщи и да е заживял както преди.
- Имало е - вметна Вещицата.
- Всичко става - съгласи се Старчето. - Вярвам ти. Но не си спомням!
- А кой още..., ъ... служи при вас?
- Служат кучетата, а ние носим службата - силно и с явно чужди думи отговори Старчето. - Заставата ни не е голяма, тиха е.. Всички сме от Земята. От нашата Земя... даже от Русия. Имаме си и Паус. Тя е още момиче, на осемнайсет - деветнайсет години... не я обиждай, Барабанчик! Тя обича да кокетничи, но в името на всичко свято, не считай това за повод да я натиснеш в някой ъгъл!
- Не се притеснявайтуе за своята Паус, не съм сексуален маниак - намръщих се аз.
- Не се боим за нея, а за теб - каза Вещицата спокойно. - Тя е прилича на момиченце... нежна, ефирна... но очевидно животът и не е бил сладък... Не харесва мъжете. Обича да  ги дразни, но нищо повече.
- Разбрах - кимнах. - Случва се... и даже е модерно напоследък...
- Нищо не си разбрал - поклати глава Вещицата. - Тя и жени не харесва. Нас ни търпи като бойни другари. Въпреки че симпатизира на Дядото, защото е малък и глупав.
Изпод одеалото се разнесе възмутено мърморене.
- Разбрах - казах. - Да не се закачам с Паус и да се отнасям към нея почтително. Какво още?
- Още - наставнически каза Старчето - Иван Иванич. Всички тук сме Ивани, но при него и прякорът е такъв, защото е неудобно да го наричаме в лицето Немия, а не можехме да  го попитаме как да го наричаме. Изобщо не говори. Но чува отлично! И всичко което искаш, ще ти разясни с жестове.
- Аха - казах замислено. - И така - старец, възрастна жена, дете, психологически травмирано момиче, ням, извинявам се, алтернативно говорящ... Кой още? Имате ли негър?
Вещицата се засмя - и се засмя добродушно, весело и искрено.
- Барабанчик, харесваш ми! Честна дума! Не, нямаме негър, защото в исторически план негрите са рядкост в Русия. Но си имаме Цигулар. Е?
Размърдах мозъка си. И предположих:
- Грузинец?
- Бинго! - възкликна Вещицата. - Само че той твърди, че е арменец. Може и така да е. Като цяло, негрите в  Русия традиционно се заменят от представителите на другите южни народи.
- И вие каните и мен! - продължих. - Барабанчика. Човекът, който се мотае с музиканти. Устойчив в боя, колкото и кол в оборски тор.
Старчето се намръщи, после вдигна показалец и тържествено каза:
- Цитираш "Приказки от хиляда и една нощи"? Браво!
Аз също го погледнах с нарастнало уважение. Нищо не сближава така хората, както отгатнатия цитат от книга.
- Вие нямате застава, господа граничари, - казах. - Вие имате хоспис. Инвалидна команда.
Като изтърсих това се изплаших, че съм минал границата. Или както би се изразила Шехеразада "преминах границите на позволеното и се потопих в областта на забраненото".
Старчето веднага ме погледна неодобрително. Но Вещицата кимна и даже остави книгата.
- Разбира се, ти си прав. Но инвалидът - ако си спомним най-старото значенина тази дума - е преди всичко ветеран. Така че, ние всички сме в една или друга степен ветерани. Даже това сополиво момче, което е грубо, защото се срамува да се покаже изпод одеялата, е виждало толкова, че на Земята малко неща могат да го учудят. Нас ни устройва живота в тази тиха граничарска застава в друг свят. Дава ни достатъчно адреналин, че да се почувстваме живи, и в същото време не ни напряга излишно. При нас понякога се появяват новаци, които след няколко месеца отиват на по-интересин места. А ние оставаме. На нас... на нас ни харесва, Барабанчик. Мисля че ще разбереш когато откриеш своя... - тя изведнъш се усмихна ехидно - заден портал. И ако ти се прииска, ще отидеш на друго място. Мога да ти кажа поне десет, на които ще ти настръхнат косите, а и приключения ще има- цял вагон и една количка отгоре. Но не знам защо си мисля, че ще останеш с нас. Поне в близкото бъдеще.
- Защо? - попитах аз.
- Ние ти харесваме - усмихна се Вещицата. - Стига приказки вече. Старче, отведи го горе, в свободната стая. Аз ще поседя още тук, с Дядото. Когато заспи ще го отнеса в леглото.
Повдигнах вежди учудено.
- Страхува се да заспи сам - поясни Вещицата. - Всеки си има своите странности, нали?