Застава /Сергей Лукяненко/

Глава 2

Бобриков живееше в идеалния център, на Голямата Гнездниковска алея, доста добро място според московските стандарти. Преди революцията тук са живели бохеми, повечето от тях работещи в киното (макар че тогава се е казвало синематография), а и при съветската власт апартаменти получаваха хора, които не бяха случайни, а такива спечелили любовта на правителството. Дори и сега не беше лошо да се живее тук... особено, ако прекарваш голяма част от времето си в друг свят. Разбира се, беше странно, че Бобриков е успял да запази жилището си през деветдесетте години, когато обикновенните хора бяха изтласкани от центъра на Москва в покрайнините, а старите къщи се превръщаха в домове на елита - мафиоти, депутати и прочие уважавани граждани.
Позвъних на домофона, влязох в спретнатия чист вход, учтиво кимнах на портиерката - тя ме погледна бдително, но не попита нищо. Качвайки се на седмия етаж, си помислих, че трябваше да купя нещо... ами, не торта, може би... алкохол...
Вратата на апартамента на Бобриков вече беше отворена, когато излязох от асансьора. Самият той, усмихвайки се,  стоеше на прага, все така посивял и кльощав, както бях свикнал да го виждам. Само дето не беше облечен в ловно или туристическо облекло, а в смачкани панталони, някога "за навън", а сега "домашни", и тениска - весела, младежка, с някакви биещи се дракони.
Здравей, Барабанчико! - каза радостно Старчето. - Влизай. ти си последния, другите вече дойдоха.
- Другите? - учудих се.
- Нашата застава, - поясни Бобриков. - Какво се пулиш? Извиках всички.
- Виж ти, - само това можах да отговоря, докато влизах.
- Влизай, влизай, не се събувай, при мен всичко е просто... - подкани ме Бобриков.
Влязох след него в просторен, макар и претрупан със стари мебели, хол. Посрещнаха ме радостни възгласи и смях.
Тук наистина беше цялата ни застава. Всичките пет човека, плюс мен и Бобриков.

* * *

...Заставата, в която ме заведе Бобриков, се намираше на десет километра то Антария, столицата на Клондал. Антария дори по земните мерки не беше малък град, почти с един милион жители, а в Центрум представляваше гигантски метрополис. Ясно е, че градовете не растат по земята като гъби - на десет километра от всеки по-голям град се виждат пътища, квартали, складове и заводи, влакови линии... В Антария не беше така. Сухата, хълмиста равнина - не степ, но не и лесостеп (ако се вземат насериозно редките закърнели горички) - беше безлюдна и пуста. Нямаше и следа от цивилизацията, докато не започна да се стъмва, чак тогава на хоризонта, в подножието на планината се появиха светлини.
- Сгъчкано живеят тук - отбелязах.
- Много точно казано - Бобриков се засмя. - Теренът е такъв! Почвата е неплодородна, водата е малко... няма земеделие и не се предвижда да има в близкото бъдеще. Прираста на населението е малък, а ако някой е решил да тръгне да търси по-добър живот, няма да тръгне да прави огради, просто ще се махне.
- Не може толкова голям град да съществува изолирано - продължих да упорствам. - Трябва да има инфраструктура. Ти колко каза, че живеят там? Един милион?
- Почти - Бобриков кимна.
Той се движеше бързо и с лекота, така че аз, който бях два пъти по-млад от него едва успявах да го следвам. - Плюс - минус сто хиляди. И изобщо не е изолиран, ти си прав, че нямаш еда оцелее сам по себе си.
Плеснах се по голото рамо, за да прогоня нахален комар. Май не хапеше, но охотно се беше впил в кожата, явно му харесваше солената човешка пот.
- Но тогава как транспортират... - започнах да говоря, после замълчах, защото чух и видях отговора на моя въпрос.
Направо през степта бавно пълзеше огромна сива мъхеста "гъсеница". Нагоре се издигаха кълба черен дим, който ту се усилваше, ту намаляваше. Чуваше се тракане на колела.
- Майко мила... - въздъхнах. - Това е брониран влак!
- Точно така - Бобриков имаше доволен вид. - "Крал Атинг", ако не се лъжа. Имало е в далечното минало такъв фолклорно-исторически персонаж... а може и да не е съществувал, не мога да знам. Нещо като нашия Артур, но без Кръглата маса и Граала.
"Гъсеницата" се приближаваше. Това беше истински брониран влак, като по филмите за Първата Световна война. Сивите листове на тежката броня, нитовете с големината на чиния, покрития с решетка прожектор отпред, дулата на картечниците и оръдията стърчащи на всички страни... Локомотив, тендер, две или три открити платформи с някакви товари - и десетина вагони с оръдия. Бронираният влак мина на трийсетина метра от нас, като даде кратък сигнал - нагоре се издигна стълб от прозрачна пара. Старчето махна за поздрав с ръка, аз също без да искам направих приветствен жест.
След бронирания влак минаха обикновени влакове. Пет дълги композиции, вече без никакви брони и пушеци, нормални товарни вагони. Струваше ми се, че влаковете се движеха опасно близко един след друг, но очевидно тук така беше прието. Този странен железопътен керван беше завършен от още един брониран влак, само че много къс - локомотив, тендер и един вагон.
- Ето така снабдяват Антария - ми каза Бобриков. - Тук се пресичат много пътища, идват отвсякъде. А даже не е най-оживеното трасе... Е, хайде да вървим!
Тръгнахме напред и минахме през пътя - наглед най-обикновенна линия, с катраненочерни траверси и блестящи изхлъзгани релси. Влаковете се насочиха към планината, а ние завихме по пътя към малък хълм, на върха на който тъмнееше каменна постройка, заобиколена от висока ограда. Имаше и наблюдателна кула, сама че в нея нямаше никого.
- Заставата - каза Бобриков. - Шестнадесетата граничарска застава на Клондал. Добре дошъл!
- И много ли сте? - запитах скептично.
- Ти ще си седмия - Бобриков се усмихна.
- Ако се присъединя - уточних.
- И къде ще отидеш - той се засмя. - Ясен си ми. Ще бъдеш седмия граничар, Барабанчико...
- Барабанчик! - извика Дядото. - Жив! А-а-а!
Той се хвърли към мен и докато другите се смееха, буквално увисна на шията ми. Аз се обърнах към Старчето, после погледнах към останалите - Вещицата, Калки, Иван Иванич, Цигуларя. Дядото се държеше за мен, свил краката си, така че да не пречат да нося живия товар.
- Какво сте дали да пие на детето? - поинтересувах се. - Защо е така въодушевен?
- Какво си въобразяваш, Барабанчико, как може такова нещо - се възмути Вещицата. - момчето е на четиринайсет години, не му трябва да пие алкохол. То и така си е глупавичък.
Отместих от мен лигавещия се Дядо, поставих го на една ръка разстояние и го погледнах любопитно.
- Какво има, Барабанчик... - младежът се смути.
- Интересно ми е да ви видя - казах. - Толкова сте... обикновени.
Тук, в нашата нормална Земя, всички наистина изглеждаме напълно посредствено. Винаги съм се чудил, дали ми се отразява начина по който живея? Ако съдя по приятелите си - ни най-малко.
Дядото беше на около четиринайсет години. Беше си напълно нормален юноша - дънки, маратонки, средно дълга коса, някакъв плеър, напъхан в джоба на якето. Нормално лице, все още детско, но вече с прозиращи мъжки черти. такива младежи могат да бъдат както примерни ученици, гордост за своите родители и учители, така и абсолютни тъпаци и хулигани, а след това, уви, и бандити. И това, че Дядото от десетгодишен минава през портал в Центрум, от две години беше заслужил правото да работи сам, а преди година хладнокръвно бе убил човек - макар и бандит, който пръв е стрелял в него - никак не му се беше отразило. Хлапе като хлапе.
Вещицата и Паус седяха една до друга в кресло, достатъчно широко за да се сместят  съсухрена старица и крехка девойка. Разбира се, сравнена със Старчето, Вещицата беше млада. Може би малко над шейсет. Но имаше такъв вид... на стара жена. Не, нямам предвид неугледност, увиснала кожа, грозни дрехи или посивяла коса. Косата и беше боядисана, дрехите стилни, грижи се за себе си, кожата и е гладка. (И подозирам, че причината не е в скъпи земни кремове, а в някаква контрабанда, която ние непременно трябва да пресечем в Центрум... и да я унищожим. В края на крайщата, да намажеш крем от жлези на морска крава върху лицето си е един от начините да го унищожиш, нали?) Но нещо във Вещицата крещи: "Аз съм стара! Аз съм вредна, зла бабичка! по-лоша и от Баба Яга! Почти като вещицата от Хензел и Гретел!". Така си представям свадливата съседка, неприятната далечна роднина или гадна учителка, но не и добрата баба, грижеща се за внуците си. Всъщност Вещицата не е лоша. не е добра, разбира се. Тя си е нормална. Просто така изглежда.
Паус е съвсем друга. Тя е малко по-голяма от двайсет години. Крехка, с по-детски събрани в две къси плитки коси и има бяло, чисто лице с големи, наивни очи. Предпочита да ходи с рокля даже и в Центрум, и сега беше облечена с нещо хубаво, късо и въздушно. Човек му се приисква да се усмихне в отговор на нейната усмивка.
Мисля обаче, че се досещате, че за хулиганите е по-добре да не се оказват лице в лице с нея на някоя тъмна улица. А и през деня на светло не е добре да бъде заплашвана - Паус владее снайперистката пушка почти толкова добре, колкото и ножа.
- Момичета, вие сте неотразими както винаги - казах им аз.
- А ти си щедър на комплименти, както винаги - се усмихна Вещицата. Паус не каза нищо, а просто се усмихна.
Мъжете седяха на изтъркан кожен диван. Иван Иванич протегна ръка за поздрав и се усмихна. Уви, не трябваше да се очаква повече от този млад риж човек. Иван Иванич е ням. Не знам причината. Обикновено немотата е свързана с глухота, но той чуваше прекрасно, обичаше музиката, но на всички въпроси отговаряше само с усмивка и виновно разтваряше ръце. Изобщо беше умен и добър човек, но особен. Бяхме му свикнали. Но заловените от него контрабандисти страшно се изнервяха, когато ги конвоираше в гробна тишина... Поех ръката на Иван Иванич, после се поздравих с Цигуларя. Той не ми беше колега. Прякорът си беше получил заради поразителната прилика с "цигуларя" Гедеван Александрович от класическия филм "Кин дза дза". И по-точно с актьора Леван Габриадзе, когато е бил млад... Цигуларят се отнасяше към тази прилика с търпелива ирония и не се обиждаше от репликата "Цигулар не е необходим" и даже беше готов по всяко време да цитира екранния си двойник.
- Радвам се да те видя, Барабанчик - каза Цигуларя.
- И аз теб - кимнах. Помислих и се тръшнах до него. Това явно беше мястото на Дядото, но хлапето благоразувно не си потърси правата и седна на второто кресло до жените.
Само Старчето остана прав. Той изглеждаше донемайкъде добродушен, като баща на задружно семейство, което внезапно се е събрало след дълга раздяла.
Впрочем, в известен смисъл беше точно така.
- Много се радвам че Барабанчикът дойде - каза Бобриков. - Рискувах да определя времето на срещата, без да съм сигурен дали ще се е върнал от Центрум. Но Иван Антонович не ме подведе.
Всички се раздвижиха. Цигуларя подсвирна. Вещицата се усмихна. Само Дядото като че ли не разбра какво се беше случило.
- Старче, ще те помоля да не ни наричаш... - започна Паус.
- Извинявай, Галина розанова, спортистка и чудесно момиче, но ще трябва да откажа на молбата ти - каза твърдо Бобриков. - Нек ада свалим маските. Всички ние сме Ивани и Марии, но сред нас има истински Иван - Иван Антонович Переславски, който познаваме като Барабанчик. Той е музикант... бил е в преди. Свирил е на ударни инструменти.
Вещицата вдигна рамене:
- Всички знаем това... е, за професията... Всички знаем това онова.
- Сега ще знаем абсолютно всичко - каза Бобриков. - Ще продължа със себе си. Бобриков Александър Валериевич. Вече пенсионер. Жена ми почина, синът и дъщерята са вече възрастни, живеят отделно. по професия съм... - той направи пауза и се усмихна - стругар.
- Какво? - Дядото искрено се учуди. - Ти си стругар? Старче, наистина ли си стругар?
- Все едно че казах "Дядо Мраз" - Бобриков се усмихна. - Стругар съм. Правих детайли на струг. Знаете ли че някои и до днес летят над главите ни.
Това че Бобриков е работил за космоса примири донякъде Дядото с неговата професия. Но все пак гледаше на Старчето с истинско удивление. Доживяхме това да срещнем стругар да е по-голямо приключение, отколкото да попаднем в друг свят.
Да си кажа честно сред моите познати и приятели също не се срещаха често пролетариати. А и за стругар бобриков беше удивително начетен и интелигентен... изглежда преди в СССР се бяха изхитрили да създадат "работещи интелигенти", която след смяната в завода са чели книги, а не са пила бира и играли на домино.
- Всъщност, Дядо, аз те съветвам по-малко да стоиш в Центрум и все пак да усвоиш някаква професия в нашия свят. - небрежно каза Бобриков. - Дори и стругар. Може да потрябва, Рома Дедюлин, възпитаник на дом за сираци, водещ се на отчет в полицията като склонен към загадъчни и дълги бягства.
Дядото изправи глава и лицето му стана почти като на възрастен. Но гласът му се изтъни като на момче и това намали ефекта.
- Трябваше ли да казваш това?
- Да. - твърдо каза Старчето. - Непременно, Рома. Това че нямаш родители и живееш в детски дом никак не те компрометира, повярвай. И аз съм отгледан в такъв дом, между другото. А склонността към бягства - още повече, ние знаем къде бягаш. Предвид обстоятелствата, за които сега ще разкажа, е необходимо да знаем повече един за друг.
- Накъде повече? - подсмихна се Паус.
Или вече трябва да я наричам Галка?
Бобриков загадъчно и се усмихна. После каза:
- Лично аз се учудвах как дете успява да идва постоянно в Центрум. Някой би трябвало да се безпокои, че изчезва така. Трябваше да си изясня...Да продължавам ли, Ашот?
Цигуларят стана и покашля.
- Ашот Саркисян. Бизнесмен... да, по дяволите, какъв ти бизнес... имам три камиона, давам ги под аренда, карат товари, стига ми!
- А казваше ,че не си грузинец! - засмя се Паус.
- Арменец съм! - възрази Цигуларя. - Какво още да кажа? Бях женен, сега съм разведен, имам дъщеря в Тбилиси.
- А казваше че си арменец! - съвсем се развесели Паус.
- Дъщеря ми е в Тбилиси! - сопна се Цигуларя, докато сядаше. Обърна се към мен и по някаква причина обясни: - Женя ми беше от грузинските арменци. А аз, впрочем, съм кореняк московчанин!
- Тихо, тихо! - вдигна ръка Бобриков. - Сега нашия Иван Иванич... той е Пьотр Петрович Хмел.
напрежението видимо спадна, всички се разсмяха. Или от превръщането на Иван Иванич в Пьотр Петрович, или заради фамилията. Самия Иван Иванич също се усмихна.
- Програмист, живее с майка си, неженен - продължи Бобриков.
Пьотр Петрович вежливо се поклони и седна.
- С такава фамилия и да се прекръстиш на баналното Иван Иванич! - Вещицата въздъхна. - Не, приятелю! Отсега нататък си Хмел!
. Иван- Пьотр Иванич-Петрович разпери ръце - "не възразявам".
- А за мен какво ще кажеш? - попита Вещицата.
- За теб нищо - отвърна съкрушено Бобриков. - Затова и с теб си уговорих срещата в Центрум, а не както с всички останали. Е?
- Ирина Игоревна Баринова - каза бавно Вещицата. - Работех във Федералната служба за сигурност. В ...е, да кажем в службата за наблюдения. Пенсионерка.
Настана мъртва тишина. После Паус се захили и каза:
- Баба... Баба-шпионин...
- Скъпи мои деца! - искрено каза Вещицата, без да реагира на думите на Паус. - Да, работих! Още по времето на СССР! И това няма никакво отношение към нас! Чисто земни дела!
- А наистина ли си се пенсионирала?  - с подозрение попита Цигуларя. - Казват, че при вас няма напускане...
- Има и още как - изсумтя Вещицата. - Я стига! Наистина и сега ме викат понякога, ако е необходимо... при особени случаи. Но това са земни работи! Пак го казвам!
- Вярвам ви, Ирина Игоревна - церемониално каза Бобриков.
- Благодаря, Александър Валериевич! - произнесе Вещицата, притиснала ръка до гърдите си.
Странно, но смъкването на маските и взаимното представяне прекъсна Дядото. Хлапето отегчено махна с ръка и каза:
- Добре, Старче, всички си ни разучил, изобщо си страшно умен. Макар и ключар.
- Стругар! - строго го поправи Бобриков.
- Нека да е стругар, нищо не разбирам от тези неща... - Роман изобщо не се смути. - Кажи ни защо ни събра тук, в Москва? Нали знаеш, че ми се наложи да дойда от Смоленск с електричката! За дете на моята възраст е много трудно и опасно да пътува между градовете.
- Браво, Дядо, не си загубил чувството си за хумор! - одобри Вещицата. - Старче, изплюй камъчето! От устата на детето се чува истината! Защо сме тук?
Бобриков се покашля.
- Приятели... съратници! Събрах ви днес...
- Сега ще ни каже, че сме длъжни да спасим света - високо, така че се чу в цялата стая, ми прошепна Цигуларя. - Така казват винаги, знам го, виждал съм по филмите.
- Струва ми се, че нито Центрум, нито нашия свят не се нуждаят от спасение - също толкова театрално му отговорих аз.
Бобриков поклати глава.
- Не става въпрос за спасяване на светове, Иван Антонович... Ни най-малко! Говоря за нашите кожи! Трябва да спасяваме именно тях!